Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Ненапразно — възразих аз, — а в името на принципа. И за обща тренировка. Разбирате ли?

— Напълно.

— Да приключим с този разговор — казах съвсем искрено. — Ако сте дошли само да се извините за онази лъжа, смятайте, че съм приел вашите извинения, и това е. Нямам време…

— Нямаш време? — учуди се Свинец. — Нали си в затвора! Закъде си се разбързал?

Усмихнах се снизходително. Няма да седна да разказвам на този чужд на затворническото битие човек с бял панталон, че и слуга на закона на всичкото отгоре, че след малко, когато бърлогата се прибере от разходка, ще трябва отново да оправям Пътя, да свиря сбор сред съзнателните арестанти да пожертват пуловери, после да разплета тези пуловери и да оплета нов „кон“ вместо срязания. След това трябва задължително да помогна на Слава Кпсс да премери и направи сметка на натрупаното през седмицата за Общото: няколкото килограма чай и захар; и за целта да проводим хабер нагоре, до едно-две-осем, на братлетата да ни услужат с кантарчето, понеже нашето изчезна при последния тараш. После планирах да съчиня кратка депеша до Демби. Бившият ми лефортовски съсед също бе преместен в „Матроская тишина“, но не в Общия корпус, ами в „спеца“, в малка шестместна килия, където лежеше в пълен комфорт в компанията на двама корумпирани генерали и двама обявени за насилници наркобарони, като си плащаше за удоволствието да живее на тишина и сравнително спокойно по триста долара месечно на някого от големите клечки в администрацията.

Демби — в този затвор го знаеха с по-солидния прякор Тучния — никога не отказваше на молбите ми. Препращаше ми ту кафе, ту кубчета бульон, ту хубави цигари. А и салам. Удобно и изгодно е да имаш такъв богат приятел в Централа. Цените на недвижимите имоти бяха нараснали и една от къщите на строителния магнат най-сетне беше продадена, за което щастливият фен на салама ми съобщи още с първото си писмо.

Освен това възнамерявах да съчиня и писмо до жена ми — верни люде щяха да го предадат навън. И накрая остатъкът от деня бе планиран за поправка на плейъра — японската качествена машинка отказа, след като в лентодвижещия механизъм беше влязла хлебарка.

Как можеше да проумее този детектив с бял костюм, любител на блондинките, моя живот? И трябва ли да знае чак такива подробности?

— Работа дал Господ — отговорих уклончиво. — Всякаква, разна. Твърда, течна и газообразна.

— Хайде на „ти“.

— С удоволствие. Тоест, нямаш грижи.

— Ти какъв искаше да станеш като малък?

— Космонавт. А по-късно писател. А ти?

— Полярен изследовател.

— Гот.

Помълчахме.

— И защо не стана какъвто искаше, космонавте? Защо стана аферист?

— Не съм аферист, а авантюрист. Има разлика.

— Загубеняк си ти, а не авантюрист! — изказа се съжалително Свинец, извади кърпа и отри потта от ниското си розово чело. — Нали знам всичко за теб! Знам как помпаше мускули. Как се опитваше да четеш ДЕЛОТО, което Хватов държеше отворено на бюрото. Знам, че се опитваше да си промениш почерка. Да си тренираш паметта. Поне десет пъти съм тарашил килията ти. Прегледал съм всичките ти учебници. Проучих тетрадките с конспектите ти. И един от цитатите дори си преписах… за спомен… — Свинец извади бележник, разлисти го — лицето му се напрегна като на играч на билярд преди решаващ удар — и изразително прочете: — „Кога отиваш с противника си при началството, постарай се по пътя да се освободиш от него, за да те не откара при съдията, и съдията да те не предаде на мъчител, а мъчителят да те не хвърли в тъмница. Казвам ти: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последната стотинка.“ Евангелие от Лука, глава дванайсета, стих петдесет и осми и петдесет и девети… Четеш Библията, а?

— Сега не ми остава време. А в „Лефортово“ — да, четях я. Много пъти.

Детективът затвори бележника и почука с него ребром по брадичката си.

— Известно ми е — натърти той, — че си се присъединил към бандюгите, към криминалните, към „пандизчийския ход“… Нали така му викахте, не бъркам?

— Не знам нищо по въпроса.

— Ясно. Тоест няма смисъл да ти предлагам да свършиш нещо в интерес на меверето…

— Аха! — засмях се. — Ето за какво е дошъл полярният изследовател при космонавта! С предложение за сътрудничество!

Свинец направи пауза.

— Бъркаш — порица ме той. — Бъркаш, че си против нас.

Поклатих глава.

— Не съм против вас! Не съм! Така и не си разбрал нищо, полярни изследователю! Аз съм против онези глупаци, които са измислили да наказват човека, като му отнемат свободата. Както и против онези, които прекалено лесно се разделят със свободата си. Милицията, законът, правоохранителният апарат — имало ги е, има ги и занапред ще ги има задължително! Но е физически невъзможно да ми отнемете моята свобода! Тя е моя! Тя е част от мен! Винаги е с мен! Не, тя дори е нещо повече от мен! Свободата ми съм самият аз! Това е… — замислих се и бързо открих нужната дума: — това е като името. Можеш да ми отнемеш дори живота. Стреляш в челото ми и го отнемаш. Но името остава. Имало един жив Андрей, сега е мъртвец — но пак е Андрей… Освен това аз съм силен и винаги ще съм на страната на слабия. Така са ме учили в Совдепия. Така са ми казвали майка ми и татко ми. Така пише в книгите, които съм чел в детството си…