Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Нечии чорапи миришат много убедително, вероятно на Джони, но не изключвам и да са моите, понеже перачът, който се беше цанил да обработва нашето бельо със сапун и вода, от вчера се беше надрусал с реланиум и тотално беше зарязал службата. Откъде намери редките таблетки така си и остана дълбока тайна.

В отсрещния ъгъл виждам гърба на Слава Кпсс. Моли се, обърнат към иконите. Той се моли по същия начин, по който аз навремето медитирах — сутрин и вечер. Понякога и през деня. Молитвата е единственият начин да останеш на относително спокойствие сред клокочещия, подвижен свят на Общата Бърлога. Никой не търси за нищо молещия се арестант, никой не го закача. За да се съсредоточи по-успешно, Слава си запушва ушите с памук. В ръцете си държи „Молитвослов за миряни“, но томчето е затворено. Слава знае каноните наизуст.

Възпитано изчакваме нашия тартор. Той трикратно се прекръства, полага необходимите поклони, напуска своя параклис и се присъединява към нас.

— Дръпни си, Слава — предлага му Джони.

След общуването с Всевишния Слава Кпсс е тих и умислен. Той сяда мълчаливо до нас и си дръпва. После дръпваме и ние тримата.

Отровата не действа на мига. Известно време мълчим, чакаме. Най-сетне усещам замайване, лек звън в ушите, картинката пред очите ми започва да блещука, багрите стават по-ярки, докато звуците, напротив, се носят сякаш иззад дебела мека стена. Джони и Малкия си приказват нещо, но аз нямам никакво желание да участвам в общуването им, дори не искам да чувам братлетата. На това място комиксът е скучен и прелиствам страницата.

На следващата нещата стават по-интересни. Там бившето банкерче се опитва да се отдели от тялото си и да се погледне отстрани. В един момент сполучва. Той витае над пода на затворническата килия. Някъде наблизо се усеща присъствието на новобогаташа Андрюха, но той си трае. Скоро сигурно съвсем ще престана да общувам с моя двойник от миналото. Той се появява все по-рядко. Разбира, че вече нямам нужда от него.

Отделен от себе си, съзерцавам самодоволния идиот под средна възраст. Той е разумен, образован, културен, тотално надрусан, умислен за нещо свое си, с гнуслива гримаса на лицето. Искал е авантюри, пари, успех, свобода и ето го на топло, приет като свой в сбирщината от негодници, разследвани за тежки и особено тежки престъпления, седнал под прозореца с желязна решетка.

— Кво се умълча? — пита ме неочаквано Слава Кпсс.

— Мразя решетките.

— Това не е добре — меко възразява Слава. — Омразата е тежък грях. Не е редно да се мрази. Нищо не бива да се мрази. Дори решетките. И изобщо затвора. Никой не те кара да го обичаш. Но недей да мразиш. За такива неща Бог наказва…

— Как? — изумявам се. — Как още да ме накаже? Аз вече съм в затвора.

— Ще те накара да обикнеш.

— Кого? Какво?

— Онова, което мразиш…

— Съмнявам се…

Изведнъж ми се дощя да полегна. Наркотикът е слаб, глупава отрова, забавление за малки глупчовци. Но пък и аз доста съм сдал багажа. Утре имам юбилей. Година, откакто съм влязъл. Година без светлина и въздух, без човешка храна.

Доспива ми се. През шума долавям познат груб баритон. За четири месеца Дима Слона така и не се научи да разговаря полугласно, както се изисква от затворническия етикет. Затова пък научи много други неща. Сега вече живее съвсем наблизо, зад провесеното одеяло. Вече има и захар, и масло, и дори бял прах за боцкане. Дима Слона драпа към по-добрия живот. Поздравяваме се, дори понякога разменяме по някоя дума, но очите му винаги са студени, а усмивката му не предвещава нищо добро.

— Пичове! — провъзгласявам, плетейки език, докато се опитвам да задържа очите си отворени. — Пичове! Най-коленопреклонно ви моля да ме извините, обаче употребата на наднормени дози отрова, а също комбинирането им с други ме докарва до рецидиви на вродена социофобия, мизантропия и дори, смело мога да го кажа, аутизъм. Принуден съм да ви напусна. Ако някой не е зацепил какви ги редя, да диша спокойно, понеже не съм ви съобщил нищо лошо и по никакъв начин не съм засегнал арестантското ви достойнство…

Джони ме поглежда внимателно и поставя диагноза:

— Удари го в главата. Малък, мръдни да легне аферистът.

Моментално заемам хоризонтално положение и постепенно заспивам, а преди унасянето изведнъж се размечтавам как ще сънувам периодичната таблица на отровите.

Така химикът Менделеев един ден сънувал във вид на пасианс друга таблица — на елементите. Отровите обаче не желаят да се строят в редици и колони, те мъждукат, прескачат се палаво и аз зарязвам опитите си да направя великото откритие.