Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Над мен заехтяха доволни възклицания.

— Стигнахме! „Матроската“! Пускат ни, слава Богу…

— Пристигнахме!

— У дома! У дома сме си, момчета!

— Браво!

— Горе главата, Джамайка!

Всичко се повтори в обратен ред. От едното мръсно и гадно сборно помещение в друго такова. Пак тълпа, отекли лица, хлътнали страни на стотина мъже — преди време млади, силни и пламенни, а сега прегърбени, вяли, способни единствено да се окуражават взаимно с нервни подсмихвания и ругатни.

Привечер краката вече не ме държаха. Интересно, как ли ще я карам, когато започне съдът? Колко ли ще продължи? Дали ще издържа всекидневните пътувания? Разказват, че в „сборката“ хората изпадали в истерии. Разправят също, че мнозина след няколко пътувания направо в съдебната зала се разплаквали и правели чистосърдечни признания с молбата веднага да им прочетат присъдата, независимо колко ще е тежка, само и само да не ги разкарват повече.

Прибрал се най-сетне в своята килия, осъзнах защо всеки арестант обезателно казва „у дома“, вместо „в затвора“ или „в бърлогата“.

У дома! Бях се върнал именно у дома — където можеш да измиеш мръсотията от лицето си, да изпиеш един чай и да заемеш хоризонтално положение. У дома съм. След петнайсет часа, прекарани в задушливата гмеж, без да пийна и глътка някаква течност, без да съм сложил в устата си нито залък, прекарал почти цялото време на крак — аз съм си у дома! Завърнах се у дома — в моя жалък, лепкав, сплескан, преграден от парцали, насечен от самоделни въжета, бърборещ със стотици чифиросани пресъхнали гърла свят. Вмирисан на тютюн, йод, чорапи, фланелки, рибена супа и каша, а и на екскременти от рибена супа и каша. Такъв е сега моят дом — гаден като мен самия, като всичко, което се случва с мен.

Ядох хляб, пих чай, накрая дори пафнах джойнт с превъзходна трева (или така се беше сторило на измъчения ми организъм), паднах и мигновено се отнесох. Отплавах към заливите и плитчините на просторния като мечта океан на свободата.

Спящият човек винаги е свободен, в който и да е затвор.

Събудих се, защото някой ме тресеше за рамото.

Да будиш спящия арестант без сериозна причина е голям грях. Готов да избухна, отворих очи. И видях тревожно мърдащия абхазки нос на Гиви Сухумския.

— Ставай, Андрюха! Слушай, ставай! Лошо!

Дръпнах завесата, изскочих от „купето“ и се ударих в нечии твърди гърбове.

— Насам го дайте! Носете го насам! На въздух! Внимавайте с главата! По-бързо!

В центъра лежеше на пода, размятал ръце, някакъв полугол човек. Край него се суетяха останалите.

— Лимон! Лимон има ли? Дайте го тука! И намокрете един пешкир! Със студена вода! По-живо, по-живо!

Внезапно познах човека, който крещеше заповедите. Дима Слона — едновремешният плувнал в пот неврастеник — се държеше като безпрекословен, бърз, суров командир. Той хвърляше груби директиви и същевременно извършваше различни манипулации по неподвижното проснато тяло: удряше с юмрук тесния скован гръден кош, равномерно шамаросваше лицето — отляво и отдясно.

Полуголият не помръдваше.

— Не диша! — уплашено каза някой от предните редици.

— Тихо! Къде е пешкира? Донесоха ли лимона? Дайте нож! Разрежете лимона! Бързо, хайде!

Мъчех се да разбера какво става. Упоен от марихуаната, мозъкът ми изобщо не функционираше. Всичко наоколо плуваше в морава лепкава мъгла. Звуците ту едва достигаха до мен, ту громоляха непоносимо шумни. Най-сетне ми се изясни смисълът на събитията. Полуголият младеж, проснат на пода с навирена восъчна брадичка, умираше от свръхдоза.

— Будете момчетата! — креснах аз. — Будете Слава, бързо! Всички!

— Будим ги! Не можем! Не стават!

— Надрусали са се, как ще станат! — злъчно коментира Слона. — Ей, намерихте ли лимон? Федот, помагай!

Изблъсках някого, проправих си път до лежащия.

Главата ми се проясни окончателно и осъзнах, че не знам какво и как се прави. Че нямам практика! Процедурата за спасяване от свръхдоза ми беше известна само от култовия филм „Криминале“. Там на бездиханната наркоманка й биха адреналин право в сърцето. С две педи дълга игла. Сцената се води комедийна. Изби ме пот. В килията на следствения затвор, естествено, няма нито съответна игла, нито съответния адреналин. Откъде ще ги има? А клетият наркоман всеки момент ще приключи сметките си на тази грешна земя! Как да спасим нещастния идиот? Ще умре в близките минута — две. Личи си по сиво-виолетовото му лице с изпъкналите скули.