Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

А после ще удари гръм. Жал ми бе не само за умиращия наркоман. Познавах го. Беше на деветнайсет години. Анемичен тъповат младеж. През последните година и половина е бил непрестанно на хероин. Заради което е и арестуван. Добричките мама и тате веднъж месечно обезателно изпращаха на детенцето колет с храна и пари. В нашия затвор такъв арестант е от голямото доброутро. Той винаги ще си намери опитни приятели. А пък те ще го открехнат как и къде да си намери стаф в Общия корпус. Сега обаче слънчицето на мама беше предозирало и всеки момент щеше да прескочи от клиничната смърт към следващата стадия. Последната. Финала.

Смъртта на арестант е извънредно произшествие. Особено ако е причинена от наркотици. Още утре администрацията ще предприеме тотален тараш в килията. После ще почнат разпитите. Кое, къде, как? Откъде е взел хероина? С кого е бил близък? С кого е враждувал?

А после килията ще бъде разселена. Това е обичайната практика. Сто трийсет и пет души на партиди по петима или седмина ще бъдат разпратени по останалите четирийсет и няколко килии на Общия корпус. В опразненото помещение ще докарат нови — събрани отвсякъде, от кол и въже, замаяни от внезапните промени в съдбата и бита.

Лично аз губя всичко. На новото място ще се наложи да започвам от нулата. Отново да доказвам, че не съм камила. Да си отвоювам необходимото. Да се обграждам с нови приятели. Да си уреждам живота. Бог ми е свидетел, жал ми стана не само за умиращия тъпак, но и за себе си.

— Затапете зъркела! — креснах и се изправих. — Зъркела затапете!

Няколко души се събраха накуп, подпрели гърбове във вратата с шпионката. Затапиха зъркела. Скриха от погледа на надзирателя развиващите се събития.

С крайчеца на окото си виждах как хърбавият Гиви Сухумски друса за раменете спящия Слава Кпсс.

Надзорникът, след като пуши с нас трева, бе подсилил ефекта с няколко таблетки димедрол. И се беше отнесъл категорично. Не можеше да се свести.

— Федот! — командваше междувременно Слона. — Отвори му устата!

Между посинелите устни на наркомана почете струйка лимонов сок. Пак го заудряха по виолетовите страни, интензивно заразтриваха лицето и гърдите му с мокрия пешкир. Секундите минаваха. Дори аз, който нямах представа за реалностите в живота на стафарите, хероиновите наркомани, разбрах, че смъртта ще настъпи всеки момент.

— Бягай оттук! — Слона изведнъж ме изблъска грубо, за да мине от другата страна на бездиханното тяло, и ми хвърли тежък поглед.

Той си бръснеше главата, носеше черни панталони и потници, голите му рамене бяха татуирани. Веднага си представях как навън като нищо е можел да смрази кръвта на някой дребен търговец от будка за цигари.

— Лед имаш ли? — яростно ме попита Слона. — Нали сте с хладилник? Има ли лед? Дай бързо!

Хукнах да извадя от камерата лед. С пълното съзнание реномето ми е на нулата. Беше ме блъснал, после ме беше навикал, а накрая ме прати по задача.

Слона издърпа от ръцете ми парещата ледена торбичка, хвърли я на Федот:

— Разтривай му слепоочията с лед! И челото! Дайте още един лимон! А ти — нареди ми Слона — се разкарай, не се пречкай!

Поех въздух с трескавата мисъл какво точно да му отговоря. Тук, до Пътя, на готиното място, на собствена територия, не можех да допусна който и да било да ми държи такъв тон. Трябваше моментално да го туря на мястото му. Така че съперникът да си прехапе езика. Аз обаче от ранна сутрин кръстосвах града, затворен в желязна клетка, бях изтощен, след това се напуших с трева и бях спал само два часа. Не успях да се мобилизирам бързо. Отворих уста, без да знам със сигурност какво ще кажа на своя неприятел и как ще го кажа.

Но спорът над трупа не се състоя. Гърдите му изведнъж се раздвижиха. От гърлото му се изтръгна хъркане. Лицето му порозовя. В килията се чу въздишка на облекчение.

— Давай! — ревна Слона, без да спира грубо да разтърсва главата на проснатия, който се бе завърнал вече от оня свят на този.

По физиономията на спасения си личеше, че не прави голяма разлика между двата. Реанимираният размърда крайници, повдигна кафявите си клепачи.

— Браво, копеле! — рече му Слона. — Чакай само да се оправиш, лично ще ми се отплатиш. Задето едва не прееба цялата килия…

Спасителят се изправи. Победоносно изгледа околните. Дишаше тежко и хищно напрягаше келтските орнаменти. Сто трийсет и пет бледи лица — без мен и без спящите — го гледаха с възхита. Федот му подаде пешкира и героят триумфално обърса потта от късата си шия.