Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

От пладне ме настаниха да пътувам сам в студения метален сандък. После колата се отби през един районен съд, през друг, трети, четвърти, докато не се натъпка жестоко. Тясната дълга клетка, снабдена с пейка за осем компактни задника, побра седемнайсет души. Понеже бях седнал пръв, ме затиснаха в ъгъла. Извих странично здраво стиснатите си крака, а впоследствие дори ми се настани на коленете мълчалив, явно много изтощен старец с омазнен астраганен калпак. В лицето приличаше много на Фрол. Затворът бързо постига прилика между хората.

Над стареца в най-разнообразни пози бяха надвиснали останалите — един подпираше с тил ниския таван, друг се държеше за съседите, трети балансираше на един крак. Шофьорът на „катафалката“ несъмнено се изживяваше като пилот на състезателен болид: навлизаше рязко в завоите, изтръгваше ракетно-космически рев от двигателя, превключваше скоростите с адско скърцане. При резките спирания и при внезапните потегляния всички се стоварвахме един върху друг, забили лакти и чела в телата на другите и огласяйки вътрешността на сандъка с оглушителни попържни.

— Пак добре! — изхъхри басово в ухото ми съседът по пейка, пъпчиво момче със съвсем чист панталон и много мръсна ватенка. — Октомври! Есен! Нито е горещо, нито е студено. Сезон само за возене!

— А кога не е сезон?

— Зиме и лете — авторитетно съобщи съседът. — Зимата се мре. Студ. Лятото дваж се мре — хем жега, хем няма въздух за дишане. А сега е есен! Добре си е! Наслаждавайте се, бродяги!

— То голямата наслада — ядосано възрази някой с кавказки акцент отстрани. — А ти къде се вреш бе, черньо?

Сред двайсетината бледосиви лица се очерта едно особено, съвсем тъмно. Полумракът правеше кръглата африканска физиономия подчертано лилава, точно като в песничката на Вертински. Макар че оня лилав негър е обитавал бордеите на Сан Франциско, а този, напротив, беше руски арестант.

— Искам седна — стеснително рече на завален руски тъмнокожият и добави гладко: — Сит даун.

— Импосибъл, братиньо! — отговори му се кратко откъм вратата.

Афроарестантът ядно блесна с ярките си еклери.

— Как се казваш? — дръпна черния човек за коляното моят пъпчив съсед.

— Боби.

— Откъде си, Боби?

— Фром Джамайка…

Наименованието на зеления остров в зеления океан предизвика романтичен възглас у пъпчивия. Той повтори като омагьосан:

— Джамайка! Гледай ти! И с какво си правил там, в Джамайка?

— Играех Джамайка сокър — печално сподели лилавият Боби.

— Как се играе това?

— Футбол на волейболно игрище — обясни някой. — Двама на двама. Джиткат топката с шутове над мрежата.

— Супер! — оцени пъпчивия. — А за какво те вкараха, Джамайка?

— Кокаин…

— И за къв хуй дойде тука бе, Боби? — изстена прегракнал глас измежду телата. — Джамайка сокър! Хората тук с години събират пари да идат до Джамайка и да позяпат как ритате топката през мрежата! А ти, бунако, си направил точно обратното! Защо бе, Боби, си се довлякъл оттам тук, докато всички нормални хора се чудят как да се чупят оттук и да идат там?

Афроарестантът не отговори, явно сконфузен.

— Какво става? — попита същият глас. — Къде сме, старши?

— Трай — препоръча му индиферентният конвоен зад решетестата преграда.

— Толкова ли ти е трудно да кажеш? Къде отиваме?

— Млъквай!

— Добре де, най-човешки те моля! Къде отиваме?

— Прибираме се.

Тълпата изрева радостно.

Затворническият транспорт не предвижда прозорци. Можем само да гадаем за посоката и целта на движението. Или директно да попитаме конвоя.

— Ще стигнем преди смяната — изкоментира пъпчивият.

— А ако не успеем? — попитах аз.

— Ще чакаме два часа пред затвора. Докато новата смяна не започне да приема. Няма да се приберем преди десет вечерта…

Много ми се искаше да ям, да спя и да се стопля.

Преди няколко дни Хватов при поредната си визита ме бе предупредил, че съм длъжен не само да прочета петдесет и седемте тома по ДЕЛОТО, но и да се запозная с приложените видеоматериали. „Гледането, естествено, няма да бъде в «Матроская тишина», а в сградата на, такова, прокуратурата. Няма заради теб да влачим, такова, телевизор и видео в следствения корпус на затвора, нали така? Та се стягай, бъди готов, утре или вдругиден ще те повикат, такова, според сезона…“

Повикаха ме в четири сутринта. В четири и половина — полусънен, с натежала глава — ме изкараха от килията. Конвоираха ни заедно с петдесетина други пътници (преобладаващото мнозинство отиваше на съд) до първия етаж. Заключиха ни в сборна килия.