— Рубанов! Рубанов има ли? Повикване, спешно!
Нищо не разбирам. Насочвам се към изхода, учудено размишлявам на кого и за какво съм притрябвал.
— По-живо, по-живо! — повишава глас вертухаят.
Познах го — това е кадавър номер едно, първият „матроски“ надзирател, нисък молдовец с кафяви зъби и катраненочерен перчем под невероятно омазненото униформено кепе.
— Леко, шефе — възразявам хладнокръвно. — Да не искаш да ме водиш за повикване по гащи? Давай към бърлогата, поне да си обуя панталона.
— Бегом!
Килията е необичайно безлюдна. На трийсет и двете спални места са налягали неподвижно седемдесетина души. Висят сиви крака, целите в рани и циреи, стърчат жалки остри колене, полуотворени побелели устни жадно поемат въздух.
Повечето от тези хора в продължение на осемнайсет часа стоят прави, плътно притиснати в тълпа от други мизерници като тях, и само два пъти дневно посядат за по няколко минути, докато сръбнат канче прозрачна чорба от зеле или „мъток“ — преварен за трети или четвърти път чай; на тях не им пука за разходката, шестте часа в хоризонтално положение са единственият им отдих.
Слагам набързо панталон и фланелка, излизам в коридора, но онзи ме повежда, кой знае защо, не нагоре, към следствения корпус, а надолу, към първия етаж. Още повече се озадачавам. Защо? Къде? Влачейки джапанките по прохладния теракотов под, мрачно прехвърлям наум вариантите.
Слизаме по стълбите. Минаваме покрай поредица от неимоверно мръсни, охрачени, гадно усмърдени помещения, където се разрежда, утаява, разбива на части пристигащата в затвора и напускащата стените му арестантска маса. В края на коридора бивам заврян в малка стаичка без прозорци и мебелировка. В душата ми се надига тревога. Не е изключено да ме бият. Миналия месец ощавих един вертухай с вряла вода, по-миналия наругах корпусния отговорник, така че винаги има за какво да ми преброят ребрата с палката…
Насред празното прашно помещение е разкрачил устойчиво дебелите си крака човек, когото най-малко съм очаквал да видя — капитан Свинец. В ръката му има пакет цигари „Л&М“ и шоколад „Тоблерон“.
Неговият ослепително бял, лек, изключително качествен костюм и велурените мокасини ме възхищават и ме изпълват със смътни откъси от полузабравени спомени за предишен живот. За прохладни помещения с климатик, за кожени фотьойли, за газирана и обикновена минерална вода, за пури и компактдискове, за телешки шницели, за изпотени чаши уиски с лед, за колосани чаршафи, за засмени гладки мъжки и женски лица, за банкноти — американски зелени и родни шарени, и за всевъзможни сладки прелести, които някога ме заобикаляха отвсякъде, а днес възпаленият ми мозък оспорва самото им съществуване.
— Здрасти, Андрей — каза детективът дружелюбно и ми подаде широка права длан.
Внимателно му стиснах ръка.
— Дойдох специално — рече Свинец, без да ме гледа. — Искам да се извиня…
— За какво?
— Тогава, в „Лефортово“… Наложи се малко да те поизлъжа. Разбираш ли… преместиха те тук, в „ада за глупаци“, не по моя инициатива. Нямам нищо общо с това. Така че, ако си мислиш…
— Нищо не си мисля. И не се сърдя на никого.
— Отдавна се знаеше, че ще те преместят. Още миналата година. Докато течеше предварителното следствие, те държаха в „Лефортово“. В условия на максимална изолация. А сега следствието е приключено. Доста скъпо удоволствие е да те държат в затвора на ФСБ…
— Маркиз дьо Сад — отвърнах, почесвайки се по корема — си е плащал престоя в затвора. Тогава така е било прието. Френските аристократи са плащали от джоба си настаняването в Бастилията. Проучете историческите факти, използвайте опита на великите си предшественици…
— Ти да не се имаш за аристократ? — намръщи се белоснежният копой. — За маркиз?
— Не, на малкия пръст не мога да му се хвана. Маркизът мастурбирал по осемнайсет пъти дневно и най-подробно записвал всичките си усещания. А аз да успея веднъж седмично — мятам шапка.
— Стига щуротии. Вземи шоколада. Специално за теб съм го донесъл.
— Благодаря — прибрах ръце зад гърба си.
Капитан Свинец въздъхна.
— Та така, разбра ме, нали? Нямам нищо общо. Не съм аз този, който те е пратил да гниеш тук. Аз само използвах случая, за да измъкна онова, което ми трябваше. Информацията.
— И свърши ли работа?
— Кое?
— Информацията.
Детективът махна с ръка.
— Не. Изяснихме, че паспорта на убития Фарафонов е бил продаден от собствената му жена, вече след смъртта му. За сто и петдесет долара. Каза, че спешно й трябвали пари. Откъде ще ги вземе вдовица? Така че всичко беше напразно. И ти напразно се инатеше…
Читать дальше