Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Добре е сега да издумкаме едно хубаво Малкия за неговото лекомислие и мързел — защото го е домързяло да избройка парцела, преди да засили пратката. Но откъм вратата в противоположния край на килията се чува вик, който възвестява разходка след десет минути. Това ще рече, че е време да стопираме Пътя.

В този момент между нагъсто притиснатите едно до друго голи тела се шмугва някакъв тотално надрусан боклук, целия в йодни петна, стиснал в мръсния си юмрук нескопосно опакована депеша, и я подава на Джони.

— Чувай, брато! — побеснява моят колега. — Ти хич ли не си чат, а? Не виждаш ли какво става? Има издънка по Трасето, а ти ми тикаш твоята ксива! Хем е време за разходка! Иди се разходи засега! Депешата ти ще замине като се върнем, ясно?

Боклукът гледа без никаква яснота, зениците му са като главички на топлийки. Надрусал се е явно преди не повече от десет минути. Избърборва нещо и изчезва с олюляване към дълбините на килията. Не бях го виждал досега. Кой ли е той? Откъде се е сдобил с хероин? Да не забравя да си побъбря с него, като ми остане свободно време…

Стопираме се, без да губим време. Тропаме арестантските кодове по стените и тръбите на парното, изпращаме сигнали на съседите, отвързваме „конете“, навиваме ги на лакът и ги скриваме на тайните места. Всеки знае как в Общата Бърлога да скрие три кълба самоделно въже така, че да не ги открият при случаен тараш.

Август деветдесет и седма година. В Общата Бърлога температурата е около четирийсет градуса. Дишането е невъзможно. Разходката е нещо свещено. Сто трийсет и петима следствени жадуват за кислород. Мнозина бързо са извадили пластмасови кофи, бутат се на чешмата. Настъпват някого по ръката или по лицето, избухват няколко вяли разправии, някого насмалко да попарят с врял чифир. Най-сетне вратата изгърмява и се отваря:

— Излизаме!

Навалицата възбудено се устремява към коридора. Остават само спящите и чистачите — те ще се използват, че средата на помещението се е опразнила, и ще изметат поне част от мръсотията. Останалите препускат из коридора и нататък по стълбището. Всички са по гащи и по джапанки, през вратовете са преметнати пешкири и носни кърпи за бърсане на непрестанно леещата се пот. Всички носят сапуни, сюнгери, кофи с вода. Шум и псувни. В коридора отеква лаят на конвойното куче, което аха да скъса каишката. Стълбището е широко като в университета „Ломоносов“.

Човешкият поток тече нагоре. На четвъртия етаж всички са се запъхтели. Някои едва си движат краката. Всеки трети се превива от кашлица. Ето го и карето.

— Това е малкият двор, старши! Отваряй другия! В тоя няма да ходим! Няма да се поберем!

Съседното каре е с няколко метра по-широко и всички го знаят. Дежурният конвоен си получава заплащането според тарифата. Тълпата радостно изтича от малкия двор към съседния, по-просторния. Там сладкият сух въздух прави приятно течение. Ярката слънчева светлина парва очите. Онези, които си носят кофи с вода, свалят гащите и започват да се сапунисват. Другите ги гледат със завист. Не всеки разполага с кофа. Лятно време в нашия затвор притежателите на пластмасови кофи са големци.

Някои се пекат, изложили лица на слънчевите лъчи. В ъгъла няколко тъпаци палят парче подметка заради саждите, необходими на татуировчика, за да ги използва вместо мастило. Но здравомислещите момчета моментално възпират откачените маймуняци и те бързо ликвидират огъня. Съгласяват се, че и без това няма какво да се диша, само смрад и сажди ни липсват сега.

Двама или трима от по-младите подскачат, за да се хванат за тръбите на горната решетка, и започват набирания. Опитните арестанти ги обсипват с подигравки. Спортните тренировки през лятото в общия корпус са живо самоубийство. Няма нито храна, нито въздух, нито свободно място. Подобна физкултура е път към смъртта.

Клякам до стената. Ние, свръзките, си имаме отделна кофа, обаче днес се къпе Джони, моят ред ще дойде другия път. И аз подпирам мършавия си гръб в стената, мълча и размишлявам.

Аз ли бях този, който доскоро си въобразяваше, че е възможно в затвора да тренираш тялото и разума си? Нима аз само преди четири месеца се фуках пред себе си, че не ми пука от затвора? Оказа се, че не съм бил в затвор, ами в петзвезден хотел. И чак сега съм попаднал в истинския затвор. Е, поне има затвор, от който съм успял да изляза, името му е „наивност“. Закривам лицето си с длани, за да не види никой как се смея.

Минали са едва десетина минути, когато вратата на дворчето се отваря със скърцане и чувам вик: