Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

По-предния път дърпахме толкова енергично, че бяхме изтеглили алчното ченге високо във въздуха и то доста се удари при падането.

Дръпнахме рязко. Цял метър от въжето влезе вътре. Още метър. Почти стигам до пратката.

— Дай, дай! Водата готова ли е? Майната й, дайте нож, бързо!

Хвърлят ми отдолу самоделна чекия, промушвам пак голата си ръка през дупката и прерязвам натегнатите влакна.

„Конят“ се къса със звън, аз политам от високото, разранявам си до кръв коляното и рамото в стоманените ръбове на близките нарове, но стискам здраво спасените пратки. Само две са. Третата, последната, при срязването на „коня“ се е изплъзнала от възела и е плячкосана от нашия неприятел. Четиримата, които теглеха отвътре, също залитат и падат, но с по-малки поражения.

— Малкия! — викам аз, тялото ми е в пот, ръцете в кръв, а мозъкът ми ще се пръсне от омраза към всички решетки под слънцето. — Какви ги вършиш? Защо не избройка парцела?

— Бройках го! — оправдава се Малкия.

— Толкова си го бройкал! — ядно боботи Джони и сочи на момчето разплетения срязан край на „коня“. — Отиде ни пратката! Дай огледалото!

Налага се нов скок към решетката. В стената поколения арестанти са направили дупка, от нея стърчи парче желязна арматура, а за него е закачена специална примка от здраво сплетени парцали. Подпирам се с крак, литвам нагоре, мушвам си пак ръката и с огледалото се мъча да видя контрольора долу.

— Старши — подвиквам полугласно. — Ей, старши!

— Думай! — разрешава ми отдолу предпазлив глас. — Върни пратката.

— Пратката ли? — старшият е склонен да се погаври. — Пратката ти отива на бюрото на шефа, стопляш ли?

— Не занимавай шефа — възразявам културно. — Дай да се разберем, а? Плащам си глобата според тарифата!

— А тарифата знаеш ли я?

— Ти пък съвсем за мезе ме взе!

Преговорите траят десетина минути. Очевидно е, че никой не възнамерява да ходи при шефа. Няма смисъл. Администрацията на затвора е абсолютно наясно с Пътя, но е принудена да се примирява със съществуването на самоделните въжета, опънати между прозорците на килиите. Могат да ги изпокъсат, да направят тотален тараш, да намерят и да изземат всичко, но до двайсет и четири часа десетте хиляди арестанти ще ремонтират и възстановят Пътя. Ако ще всеки ден да правят наказателни акции. Изпосталелият контингент на следствения изолатор така или иначе ще измисли начин.

Най-сетне правя знак и Джони ми подава отдолу кълбо „контролка“ — тънко, но здраво канапче, направено за разлика от „коня“ не от пуловери, а от чорапи. Специално за подобни случаи.

— Старши, да не ме прецакаш?

— Няма.

— Дръж тогава.

Връзвам за долния край на „контролката“ няколко омотани в парцал камъчета за тежест, над тях закрепвам банкнотата от петдесет рубли и пускам парите надолу, за да изтегля нагоре след минута спасената пратка. Слизам от прозореца. Въртя в разтрепераните си от напрежение ръце обекта на толкова нерви и очаквания и вбесен до крайност го запращам към постланото под стената одеяло.

Пратката представлява пакет евтини цигари без филтър (по три рубли пакета в затворническата лавка), небрежно увит във вестник и неугледно опакован в найлон. Откъм лицевата страна е изписан адресът:

ЗА НИКУЛАИ САРАТУФСКИЯ ОТ Б. 138

Не можах да удържа псувнята, макар че избягвах опасните нецензурни изрази: сред заобиколилите ме арестанти като нищо можеше да има приятели или познати на многоуважавания Николай от град Саратов, които непременно щяха да доведат до знанието му моите оскърбителни изказвания. Такива са местните нрави.

— Ето на, Малък — казвам, — заради тоя нищо и никакъв боклук вдигнахме на главата си половината Централ. Прави си изводите!

Малкия кима виновно.

Вярно е, че в пакета скапани цигари може да има и наркотици, хилядарка, план за бягство от затвора или инструкции за съпроцесника — какво и как да каже на следващия разпит. Така че за свръзката всички пратки са еднакво ценни и той отговаря по цялата строгост на затворническите нрави за изгубването на който и да е от тях. Ако сбърка, наказанието е съвсем просто: махат го от Пътя, и край. Слава Кпсс ще избере от стоте и кусур някой друг здрав, пъргав и готов на риск младеж. А провинилия се ще го набутат в дъното на бърлогата, където ще спи на четири смени. Не е изключено по-късно, след месеци, с кристално поведение да заслужи реабилитация, но провинението остава да му виси.

Тук всяко провинение остава да ти виси завинаги. Затова Малкия, Джони и аз с облекчение си поемаме дъх, бършем обилната пот с пешкири и запалваме от моя житан. Толкова е влажно, че цигарите едва тлеят.