Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Ще си платиш тарифата?

— Може и да си платя. Това си е моя работа. Но ще ги вкарам, Бога ми! Продай ми ги, Степан Михалич!

— Стига — изръмжа рязанецът. — Ти нямаш пари.

— Не нося, вярно е — кимнах. — Но следващия път, когато ми донесеш том номер две, ще донеса цялата сума!

Бързо пресметнах наум и прецених, че за едно денонощие ще успея да събера седемдесет долара. От съседи, познати и приятели. И отново атакувах:

— Продай ми ги, Степан Михалич! Продай ми ги! Човешки те моля! Помогни ми! Влез ми в положението! Лежа заедно със сто и трийсет души! Туберкулоза, краста, въшки, менингит, воднянка, глад, припадъци! Бездомници, наркомани, разправии, кавги! Нерви! Продай ми ги, Степан Михалич! Продай ми китовете и дъжда от тропиците! Никой няма да разбере! Ще ги внеса тайно! А довечера в бърлогата ще седна, ще затворя очи, ще си сложа слушалките и ще се отпусна! Ще се успокоя! Ще почувствам свободата, живота, въздуха! Хайде де! Кажи „да“!

Живописвайки, аз самият толкова ясно си представих картината как слушам брачните песни насред общата килия в Централа, че ми се насълзиха очите.

— Стига — отвърна Хватов. — Не мога. Изключено.

Бях търпелив. Изчаках и подхванах другояче.

— Това първата ти машинка ли е?

— Защо?

Рязанският следовател изобщо не реагира, че му говоря на „ти“. Може просто да не беше обърнал внимание.

— Ти си я купи — продължавах да се подмилквам, — научи се как да я ползваш, разбра й копчетата, някое време й се порадва, но скоро прецени, че за същите пари си можел да си купиш много по-добра техника! Нали познах?

Хватов се замисли.

— По принцип, да — отвърна той. — Най-вече че нямаше кого да попитам. Наоколо все солидни хора, а пък дискменът си е младежко, такова, развлечение…

— Сега щеше да си вземеш по-нов модел, нали? Дето има бутончета и на шнура, нали?

Карирания пак се замисли и си призна, че съм уцелил, такова, десетката. Въодушевен, измъкнах престижните цигари (съвсем не всеки в Централа пуши житан, а тези, които могат да си го позволят, в никакъв случай не го пушат всеки ден), ободрих се със скъпия пушек и хладнокръвно продължих:

— Продай ми ги, Степан Михалич. Престраши се. Ще ти платя пълната стойност. Плащам като за нов апарат. А ти ще си купиш друг, по-качествен! Дал си си парите за този, а след това, в процеса на използването, на натискането на копчета, си се ориентирал кои функции и опции са ти необходими, а кои са ти безполезни. Чак в процеса на експлоатация на новата техника си придобил вкус на потребител. И сега ти е точно времето да смениш машинката с по-добра! Ако не по-скъпа, то поне с подходяща за твоите конкретни, лични потребности. Ти си развил култура на потребление! Време е да дръпнеш напред! Към по-модерното! Продай ми ги, Степан Михалич! Продай ми тази свирка! Вземи си по-добра! Уважавай себе си и своите потребности!

— Прав си, такова — измърмори Хватов. — Но това, което го предлагаш, е изключено. И ти много добре го разбираш. Край. Викам конвоя. Подготви се.

От разочарование отблъснах том номер едно, с тъга погледнах подаващите се от следователската чанта жици на слушалките и за последен път измънках с обречен, жален глас:

— Продай ми ги, Степан Михалич! Като земляк ти се моля! Като човек със сърце! Продай ми ги, а?

— Машинката не се продава — отговори следователят. И след пауза додаде: — Нито пък собственикът й.

На вратата изникна фигурата на контрольора.

— Ще дойда утре — предупреди Хватов. — Ще донеса, такова, втори том. Бъди готов.

— Донесете и дисковете — минах отново на „вие“ и станах от неудобния затворнически стол. — Ще чета ДЕЛОТО и ще слушам шума на океанския прибой. Става ли?

На следващия ден карираният борец със стреса донесе том номер две, но не и плейъра. Очевидно истински се беше уплашил, че изкрейзилият арестант в крайна сметка ще го склони.

Но се случи така, че четенето на ДЕЛОТО ми донесе къде повече емоции от слушане на тропическия порой.

Когато насред поредния том се засмях за първи път, рязанският следовател ме изгледа с подозрение и опасение.

— Какво смешно има?

— Просто така — отвърнах. — Забавляват ме някои неща…

— Своите показания ли четеш?

— Не. На моите ще плача.

През юли Хватов отново взе да идва често, както през есента на миналата година, в разгара на следствието. Пристигаше по два, по три пъти седмично. Носеше ми том след том, а аз ги четях и се смеех.

Страниците на ДЕЛОТО, изрядно разпечатаните протоколи бяха пълни с жалка интелигентска уплаха и интелигентски лъжи, наивни и глупави.