Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

В крайна сметка затворих с отвращение том номер едно и въздъхнах.

— Нищо особено.

— По-нататък става по-интересно — обеща Хватов.

Нещо ми липсва, помислих. Липсва нещо привично у моя следовател.

— А къде са хапчетата за главобол? — сетих се изведнъж. — Да не би колите да не бибиткат вече?

— Бибиткат — отрони небрежно Хватов.

— Свикнахте ли?

— Не, разбира се. Свиква ли се с такова нещо?

— Но главата не ви боли?

— Не.

— И как го постигнахте?

Карирания се усмихна.

— Отидох в аптеката — сподели той, — но не взех хапчета, ами такова, една брошурка. „Как да победим стреса“. Много хубава, такова, книжка. Всичко си пише.

— Аха. Значи аптека. И книжка. Проста работа. И какво препоръчва в наши дни медицината за преодоляване на стреса?

Следователят многозначително и хитро ме погледна през очилата си. Наистина не изглеждаше потиснат или изморен. Макар че съвсем доскоро, при последната ни среща, имаше тъмни кръгове под очите и постоянно пиеше аспирини. Той отново бръкна в чантата.

— Ето! — заяви с гордост. — Това е моето лекарство.

Видях дискмен. Доволният Хватов сложи на бюрото и няколко диска.

— Ето какво слушам! Виж. Това е шум от тропически, такова, дъжд. Шейсет минути просто се лее вода и се обаждат птици. Това е шум от океански прибой. Също цял час. А това е нещо съвсем чудесно: брачни песни на китове…

— Може ли да чуя? — помолих.

— Става — разреши Хватов. — Само че, такова, по-бързичко…

Мушнах в ушите си малките слушалки и натиснах старта.

Главата ми се изпълни с басово бучене, звън и ромон. Потоци вода се лееха от високо облачно небе, милиарди тежки капки тропаха по широки изумрудени листа. Крещяха папагали или маймуни, или слонове, или някакви неизвестни за мен обитатели на джунглите. Странни, пресипнали вопли, призиви и други сигнали ту се носеха отдалеч, ту отекваха съвсем наблизо.

Живата природна какофония ме умиротвори. Затворих очи и си представих гора, вода, цветя, зелени стволове. Въобразих си сладникави тропически миризми, свежест, усещане за празник. Отворил очи, съзрях, че рязанският следовател ме гледа и нещо говори с доволна усмивка на кръглото си лице. Очевидно ми разказва как с аудиозаписите е победил болката и е забравил безмилостно бибиткащите обитатели на големия град.

Погалих леко с пръсти пластмасовото тяло на устройството. Изглеждаше много примамливо. Както и дисковете в пластмасови кутийки с разноцветни картинки. Неприсъщи предмети в мрачната, вмирисана на нещастие следствена килия. Част от друг свят — красив, лъскав. Свободен. Изпитах тъга и завист.

После ми просветна. Ами да, в килията имаме плейър — скърцаща стара бракма, много пъти минавала от едни арестантски ръце в други, изкарала десетки обиски. Понякога при особено люти тараши все пак я конфискуваха, но всеки път успявахме да си откупим ценната вещ. Във всяка уважаваща се килия в нашия Централ има машинарийка за слушане на музика. Или почти във всяка.

Трудността е самата музика. Първите места в хит парадите на „Матроската“ твърдо държат затворническите песни. Лично аз не съм в състояние дълго да слушам песньовки с по три акорда. Едно време дори бях писал на съседи, познати и приятели да ми изпратят каквото и да е, само да не са пандизчийски шансони. Но отговорите отвсякъде бяха обезсърчителни: Круг, Кучин, Наговицин и други от същия вид, нищо повече.

А тук имам — шум на тропически дъжд! Брачни песни на китовете! Океански прибой! Ето! Ето това, което ми е нужно! Ето за какво копнее душата ми! Ето кое ще ме спаси от всекидневния кошмар, от шаващата унила човешка маса, нападната от паразити! Шумът на тропическия порой! Брачните песни на китовете!

— Продай ми музиката, Степан Михалич! — предложих решително.

Хватов самодоволно поклати глава.

— Това шега ли беше?

— Продай ми я, Степан Михалич! — вложих в думите си цялата убедителност, на каквато бях способен. — Продай ми дисковете! Продай ми китовите песни! И тропическия дъжд! И апаратчето също! Продай ми ги, Степан Михалич!

Карирания се намръщи и махна с ръка. Взе вълшебната машинка и спешно я прибра обратно в чантата. Последваха я и брачните песни, и всичко останало.

— Стига си, такова, дрънкал глупости. Как ще ти ги продам? Какво ще ги правиш? Не можеш да ги пренесеш в килията…

— Ще ги пренеса! — възкликнах почти истерично. — Ти само ми ги дай, аз ще ги пренеса, нямай грижа! През три тараша ще ги пренеса! При нас всичко е точно!