Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Каквото щеш. Щом си я взел — край, отговаряш с главата си. Прибери си я в джоба. Дръпни ципа. Ако я изгубиш или, не дай Боже, я гепят ченгетата — излиташ от Пътя моментално. И аз заедно с тебе. Обикновено изхвърча цялата смяна. За последната година два пъти става така. Без мое участие, естествено.

— Жестоко.

— Няма как другояче — Джони строго навири пръст. — Тук е панделата! От всяка депеша може да зависи нечия съдба. Макар че деветдесет процента от пощата е плява. „Брато, прати захар и цигари, ако можеш.“ Понякога дори си пишат от скука. А ти поемаш целия риск… Опа, пак цинк. Тегли. Не тоя! Горния! Какво има?

— Заяде.

— Рипай горе. Пъхни го с ръка. Не така! Набутай го през железата!

Изпъшках.

— Не минава.

— Ами как искаш да мине! Навий си ръкава и ще стане.

С мъка набутах в пролуката между „ресните“ застопорилата се поща и скочих обратно.

— Имай пред вид: в различните бърлоги дупките между ресните са различни. Може при тебе пощата да мине без проблеми, а при съседите да се заклещи. Винаги го имай предвид. Ето, носят още две депеши… Не бързай. Провери дали са опаковани правилно! Не ги преопаковай — връщаш и да си ги оправят! Ксивата или колета си ги опакова изпращачът. Ако дойде някой от бърлогата да иска кибрит, запалка, найлон — няма да му даваш. Да си намери… Събери депешите. Увий ги в парцала. По-яко. Не така! Чакай, аз ще ги затегна… Връзвай сега възела. Сега цинкай. Не тропай силно. Че има едни отворковци — така млатят по стената, та чак ченгетата от портиерната ги чуват. Хайде, замина…

— Пак заседна.

Джони ме потупа по рамото.

— Качвай се горе, свръзка! Бутай! Бързо! Ами ако сега нахълтат ненадейно копоите, а ти си заклещил пратката между ресните? Гепят ли ти я — жална ти майка! Така че скачаш дванайсет часа непрестанно. Нагоре-надолу. Какво си се настанил там горе? Рипай долу, ония пак цинкат!

В килията има два прозореца. През левия минава пощата странично, през десния — нагоре и надолу. Прозорците са два метра над пода, а разстоянието между тях е десет крачки. След като изтичах няколко пъти натам и обратно, рипнах десетина пъти нагоре и скочих долу, плувнах в пот, навехнах си крака, одрах си ръката и се запъхтях.

Джони се забавляваше.

— Ще му свикнеш. Впрочем свали терлиците. На Пътя стой по чорапи. По е удобно за скачане. Изобщо сега, денем, поща, кажи го, няма. Нощес ще тръгне като из ведро. В Централа има десет хиляди арестанти и всички пей дават да общуват. Нощем е кошмар. Нямаш време един фас да дръпнеш. Затова смените се въртят: тази седмица ние с тебе сме денем, а Гиви Сухумския и Коля Пилата през нощта. Следващата седмица — обратното. Опа, цинкат! Тегли страничния! Чакай, аз ще го изтегля, че пак ще го застопориш. На тебе ти засяда, защото не теглиш правилно. Нали ти казах — бързо и плавно. Оттатък стената има водосточна тръба и пратката винаги се закача в нея…

— А този адрес какъв е?

— Аха — отвърна Джони, проучил поредната бележка. — Това е към другия корпус. Засилвай го нагоре, към „ГП-то“.

— Към кое?

— Към Главния Път. Нали видя, между корпусите има опънат канап! Те това е „ГП-то“. Там действат много по-печени от нас момчета. Десет пъти по-печени. По пет-седем души на смяна. Само „конят“ им е сто метра…

А защо…

— Тихо! — прекъсна ме изведнъж моят партньор. — Чуваш ли?

Джони с един скок преодоля двуметровата височина и залепи ухо на решетката. Замръзна. Обърна се и ревна зверски:

— Тишина в къщата! Спрете телевизора!

Лепкавият екот от стотици арестантски гърла моментално секна. Възцари се напрегната тишина. Чак сега долових далечния дрезгав вопъл:

— … Ченге на решетката!…

— Бързо! — пикира надолу Джони. — Натегни „конете“! Всичките! Връзвай ги за радиаторите! Че ще ги скъсат! Натягай, натягай по-здраво! Цинкай на съседите! Бързо, брато, бързо!

— … Ченге на решетката!… — отново долетя отвън, но ние вече бяхме спрели всякакво движение и добре натегнахме въжетата, сега те бяха плътно долепени за външните стени на сградата.

— Понякога си нямат работа — пое си въздух Джони — и се мотаят покрай стената. Всеки си носи въже с кука накрая. Метне го, закачи „коня“, откъсне пратката и я носи на шефа, гадината. Затуй, Андрюха, запомни: парцелът се бройка! Взимаш огледалце, рипаш горе, мушкаш си ръката и гледаш да няма вертухаи долу. Печената свръзка, преди да засили пратката, всеки път бройка парцела! А тръгне ли Общото — това става нощем, — може и вестник да запалиш, да го пуснеш долу, за да се вижда…