Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Ако се дърви — изсъсках, — ще му прегриза гърлото.

— Той няма да те закачи. И ще си спи на четири смени. Докато аз не пожелая да се променят нещата. А ако се наложи, така ще го скастрим, че свят ще му се завие… Имаш ли кафе впрочем?

— Да. В сака.

— Не дръж нищо в сака. Даван го тука, сега ще кипнем водичка и ще се освежим. — Слава се умисли. Лицето му просветна. Той сложи леката си суха длан на рамото ми. — Бог, ще знаеш, насочва всекиго по негов си път. На такива като Слона пътят им е кратък. А нашите с теб пътища са малко по-дълги. Така ли е?

— Така е.

— Хайде да викнем и нашите свръзки да пият кафе. И Джони, и Гиви Сухумския. Ти чувал ли си за Пътя?

— Чувал съм някои работи…

— Това е добре.

В първите дни на лятото температурата в града се вдигна до двайсет градуса, а в Общата Бърлога — до трийсет и пет, при стопроцентова влажност на въздуха.

Хората клечаха по гащи и мълчаха. Денонощното мърдане на четиристотин кльощави крайника ставаше все по-бавно. Мъчително напрежение налегна опиращите се едно в друго костеливи тела, бълбукащата в десетки канчета вряла вода, спящите и будните, ситите и гладните. Въздухът се втечни, превърна се във вкиснат постен бульон.

Една сутрин в този едва мърдащ горещ слой течен въздух проникнаха някакви познати звуци. Заслушах се. Мозъкът ми, лишен от кислород, трудно функционираше. Наложи се дълго да се концентрирам, докато ми стане ясно, че някой вика моето име.

— Какво става?

— Повикване, спешно!

За пет седмици се бях настанил като у дома си на новото място. Общата килия вече не ми се струваше пещера, обитавана от ужасни гоблини. Тръснах глава, концентрирах се криво-ляво и бързо се промуших ребром през тълпата; едни безцеремонно отмествах с лакът, други заобикалях с любезен поздрав, на трети намигах, а четвърти неутрализирах със специален тежък поглед. Пробих си път до отворения правоъгълник на „хранилката“ и побързах да уточня с вертухая какво е това повикване, от кого и за къде.

Надзирателят обаче нямаше желание да бъде любезен с мен. Макар че оня ден пуши от моите цигари.

— Повикване значи повикване! — ревна той. — Готов ли си, или не? Хайде, по-живо! Виж се колко сте, пък аз съм сам!

В пренаселения затвор „Матроская тишина“ процедурата по извеждането на арестанти беше крайно опростена. Сипейки бодри ругатни, специалният дежурен събра из етажа двайсетина души и подкара влачещата крака тълпа по коридорите и стълбите към съседния следствен блок.

Повишавайки през цялото време градуса на попържните, той натика стадото в „трамвая“ — малък бокс три на три метра. Там убийците, бандитите, хулиганите и другите престъпници дълго се ядосваха на теснотията, пушеха и разменяха новини, докато не започнаха един по един да ги разкарват по кабинетите.

Никой не се занимаваше с обиски. „Извеждащият“ дежурен действаше рационално. За какво да обискираш тълпата мръсни, гладни и ядосани хора по пътя натам? Какво толкова забранено може да отнесе арестантът в следствения блок? Нож ли? Да заколи прокурора? Глупости.

Друго нещо е арестантът, който се връща обратно. Сега вече, след свиждането с адвоката, той пренася в джобовете, в ръкавите, в чорапите и в гащите скрити, нагънати, маскирани вестници, списания, книги, цигари, запалки, кибрит, бонбони, шоколад, кубчета бульон, тетрадки, химикалки, флумастери, батерии, игли, пилички за нокти, найлонови торбички, ролки тиксо, конци, пластир, аспирин, аналгин, дезодоранти, препарати срещу хлебарки, въшките и кърлежи, лепило, ножица и още хиляда разни дреболийки, забранени за употреба, но жизнено необходими в затворническия бит. Такъв престъпник си проси претърсването.

Жалко, че моят адвокат вече не е адвокат, помислих си тъжно. Ето например Джони всяка седмица ходи на свиждане със защитника си и никога не прави празни курсове. Сега рижият Максим би ми свършил добра работа. Колко много полезни неща би могъл да ми донесе! Кой мисли, че адвокатите са нужни, за да защитават клиентите в съда? Каква наивна глупост! Арестантът от „Матроската“ се нуждае от адвокат за постоянна доставка на важни вещи за бита. Ако арестантът в „Матроската“ разполага с кутия цигари с филтър — той е голям човек. Каква ти защита в съда! Чакай да стигнем до този съд!

Споменът за рижия юрист ме накара да се усмихна горчиво и да сведа глава, за да не могат притиснатите до мен петербургски чеченец, московски таджик и двама сибирски грузинци да видят моментната ми слабост. Ах, Максим, умнико! Къде изчезна, друже? Нали разправяше, че си се бил зареждал като с ток. Защо цели четири месеца не идваш да се заредиш? Защо ме четкаше, след като си знаел, че идваш за последен път? Защо не каза направо: довиждане, нека си останем приятели? Грозна, недостойна за мъж постъпка!