Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Чаят и тютюнът се конвертираха като валута, чифт здрави чорапи или парче краве масло се смятаха за сериозна ценност. Предмет на смъртоносна вражда можеше да стане игла, молив, сапунерка или както в моя случай — спално място до прозореца.

На третия ден пристигнаха парите ми. Не знаех по какъв начин категорично забранената за внасяне в следствения изолатор национална валута стигна до килията. Но като гледах Слава Кпсс, тази главоломна операция явно не представляваше проблем за него.

Освен пачката дребни банкноти пратката съдържаше писмо от жена ми и дори няколко снимки. Разглеждахме ги заедно: аз, Слава, Джони. Писмото беше съвсем кратко, писано набързо. Пред очите ми изникна ярка картинка: някакви съмнителни типове звънят на вратата, тикат на жена ми бележка от мъжа й, чакат на стълбите, докато моята любима трескаво дращи по хартията и се мъчи да си подреди мислите…

Вече около три месеца нямах информация от семейството си. Последните новини ми беше съобщил Рижия по време на последната си, февруарската, визита при мен. Сега жадно попивах редовете, едрите и закръглени букви и даже подуших листчето от тетрадката с надеждата да доловя мириса на жена си. Но не успях. Бележката явно беше минала през твърде много сръчни ръце на доверени хора на Слава Кпсс, дълго беше чакала часа си в нечии лекьосани джобове.

Пътьом съпругата ми намекваше, че исканата сума й изглежда твърде голяма. Впрочем това беше съвсем късичко изречение.

Нищо, любима, потърпи малко, шепнех, докосвах леко гланцираното изображение на снимката, вглеждах се в строгите очи, стиснатите устни, светлите коси. Повече няма да искам толкова много. Наясно съм, че не си добре с парите. Слава Богу, че поне нещо оцеля, че със сина ни имате какво да ядете и къде да се подслоните. Скоро ще се върна и ще оправя всичко…

Да, парите в семейството ми свършваха, разбирах го добре. Животът в столицата на Империята никак не е евтин.

В сравнение с бившия ми бос Михаил, който завлече капиталите ми, аз бях стопроцентов сиромах. И мислех за себе си като за такъв. Обеднял, банкрутирал, излъган, изгубил всичко идиот, чиито жалки спестявания се оказаха само парите, които някога бях давал за съхранение именно на жена си.

Но дори в това жалко състояние, загубил стотици хиляди долари, запазил само грошове, бях чудовищно богат спрямо онези, които ме заобикаляха сега в общата килия на „Матроская тишина“. Двеста долара, съвсем доскоро незначителна, джобна сума, безгрижно проливана само за една вечер, тук, зад решетките, това беше немислимо богатство, бляскаво съкровище, извор на радост.

— Респект! — доволно рече по мой адрес Слава Кпсс, който нежно пипаше банкнотите. — Ти, Андрюха, си звяр! Абсолютен пич! Фигура! Да имаше още двама-трима като тебе — щяхме да обърнем целия Централ с краката нагоре!

Не можех да откъсна очи от кльощавия като скелет младеж, който в захлас шумолеше с разноцветните хартийки. Той долови погледа ми.

— Сигурно си мислиш, Андрюха — леле, къде съм?! Това е абсолютна лудница! Познах ли?

— Хич — излъгах.

— Не се коси! Ще свикнеш. Както свикнах аз.

— И все пак не мога да повярвам — признах откровено, — че лежиш тук вече четири години.

— Подкарах петата — уточни Слава. — Влязох на осемнайсет, а сега съм на двайсет и три.

— Изглеждаш на повече…

— Панделата — поясни Слава. — Недостиг на лапачка и кислород. А навън — ако щеш, вярвай! — тежах осемдесет кила… Но това е в миналото. Честно казано, вече съм забравил какво беше навън. Колите, момичетата, кръчмите, зелените дървета — всичко е толкова далече… Понякога се съмнявам, че свободата изобщо съществува. Струва ми се, че така съм се родил, така си живея. Тук е минал целият ми зрял живот. Ако ме пуснеш сега — ще откача, наистина… Господ знае какво да правя там, с какво да се захвана… Затова пък тук, в Централа, ми е ясно всичко, до последната дреболия. Тук съм като риба във вода. Тук пораснах. Научих всичко за хората. Стигнах до Бога. Научих се да живея. Повярвах в силите си. Ето, Джони ми е свидетел…

През тази нощ дълго не можах да заспя. Няколко пъти препрочетох писмото от жена ми. Вглеждах се в снимките, опитвах се по дребните подробности да отгатна онова, което бе премълчано в писмото. Как е тя? Минаха осем месеца, а колко още ни очакват? Дали ще ме дочака? Дали ще издържи?

Сигурно това е много банално — да лежиш в следствения арест и да се притесняваш дали жена ти ще те дочака. Но нали всяка баналност се променя и един ден се превръща в своята пълна противоположност.