Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— И аз ще тръгвам — рекох учтиво. — Да не ти преча.

— Стой — спря ме новият ми приятел. — Къде ще ходиш? Сега ще пием чай, после ще видим какво ще правим. Табла играеш ли?

— Не.

— Тогава дръж — Слава отново бръкна под възглавницата и измъкна малък уокмен. — Музика обичаш ли?

— Естествено.

— Отмаряй — добродушно ме посъветва Слава Кпсс. — Не му мисли. Слушай музика.

— Благодаря…

Всъщност нямаше къде да ходя. Зад щората, извън пределите на малкото, задушно, но доста комфортно обиталище на Слава, ме очакваше пресованата човешка маса — жълти, сиви, подпухнали лица, разранени тела, неизвестни за мен обичаи и навици.

Докато разглеждах иззад завесата мърдащия човешки мравуняк, си спомнях с тъжен хумор как буквално до вчера в „Лефортово“ градях планове за победа над затвора. Онзи затвор излезе санаториум. Истинският ме беше глътнал едва сега. Бях се сражавал с вятърни мелници. А затворът чакал да му дойде времето.

Тук, в общата килия, не беше възможно дори да се четат книги, защото липсваха, а дори и да ми изпратеха книги — къде щях да ги държа? Тук се водеше мъчителна война за всеки кубически дециметър пространство! Тук хората хвърляха гигантски усилия, за да издълбаят дупка на тавана, да вкарат в нея кука, направена от четка за зъби, и да закачат на тази кука своите боклуци. Какви ти книги тук, размишлявах горчиво, докато от наушниците ме атакуваше прегракналият вой на някакъв пандизчийски певец. Книги ли? Упражнения ли? Тренировки ли? Грижи за чистотата на съзнанието? С това ли ще се занимаваш? Тук? Това ли ти е представата за свобода? Значи хората наоколо ще гният живи, ще мрат от глад и болести, а ти междувременно ще помпаш бицепси, ще медитираш и ще четеш учебници? Какъв ще станеш след всичко това?

След четвъртата касета проумях, че е привечерно време. През тези няколко часа само веднъж се измъкнах, за да отида до тоалетната, и веднага побързах да се скрия отново в купето на Слава.

До нас при стената, под решетките, се развиваше някакво трескаво действие с участието на двама младежи. Те сръчно и оправно движеха няколко здрави, макар и поизтъркани въжета, които минаваха през прозореца. Въжетата внезапно змийски се изхлузваха през пролуките на решетките, след това се опъваха, дочуваше се тропане по стените и по тръбите на парното и полуголите забързани арестанти вмъкваха в килията обвързани по специален начин тестета бележки, опаковани в хартия и найлон пратки. Това е Пътят, досетих се аз. Затворническата поща.

След вечеря Слава се усамоти в ъгъла, който бе превърнал на параклис, и близо час се моли, оборил глава и рамене. След това се върна на мястото си, измъкна изпод леглото картонен кашон с лекарства и дълго рови из разноцветните опаковки, шишенца и туби с мазила. Подаде глава навън и помоли някого, който беше наблизо:

— Повикай Слона. Оня, шумния… Дето влезе вчера.

Татуираният келт се появи веднага, сякаш беше чакал повикването.

— Седни — каза му Слава. — Гледам, че не ти е добре.

— Нещо такова — емоционално си призна новият ми враг.

Видът му даваше представа за наказанието, което природата налага на всеки любител на изкуствените наслади. Остра смрад лъхаше на вълни от раменете, гърдите и шията му. Очите му се кокореха. Косата му стърчеше. Ченето му жално мърдаше. Мократа фланелка лепнеше за тялото му. Горкият потребител на отрова току се дръгнеше яростно с нокти по корема и по хълбоците.

— Тресе ме — смръщи се той. — Яко!

— На — Слава деликатно пое треперещата длан на бродягата и сложи в нея няколко таблетки. — Изпий всичко наведнъж. Ще стигне за два-три часа… После ще измислим нещо…

— От сърце — благодарно избъбри Слона, примигвайки с насълзени очи. — От сърце, брато! От сърце!

— Арестантите не се оставят взаимно в калта.

— От сърце, Слава — повтори трогнат Слона и изскочи навън.

Слава за кой ли път захвърли маската на изтощението и лукаво ми се усмихна.

— Ето така превръщаме враговете си в свои приятели, схващаш ли?

— Схващам.

Оставаше да изчакам още четири часа до момента, когато Джони щеше да ми освободи тесния си дюшек.

И направих грешка — първа и единствена, голяма, непростима. Зарових из сака, извадих тома на Хегел „Философия на правото“. Напуснах бърлогата. Издебнах момент, когато в плътните редици на насядалите на масата се появи хлабавина, вклиних се ловко и потънах в четене.

— Охо! — изкоментираха отдясно и отляво. — Философия! Философ, а?