Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Не — възразих с мила усмивка. — Просто се интересувам, това е…

Отекна саркастичен смях. Вярно, че иронията по мой адрес не мина определени граници — цялата килия вече бе разбрала, че по някакви неясни причини новакът със скъпия анцуг е влязъл в бройката приближени на надзорника Слава, в тесния кръг, на готиното място.

Не ме оставиха да чета. Откъде си? За какво те прибраха? Отдавна ли? От „Лефортово“? Как е там? А навън какво правеше? А с кого си съпроцесник? И колко години те чакат? За пръв път ли ти е?

Задоволил криво-ляво любопитството на ближните, все пак зачетох и бях готов с моливче да си отбелязвам важните места. Обърках, един вид, следствения затвор с библиотечната читалня.

На рамото ми се стовари тежка длан. Вдигнах глава. Слона, чиито страдания явно бяха облекчени от Славините лекарства, ми се усмихна с грозна уста и леко стисна пръсти; впрочем тутакси ги отпусна.

— Ти си Андрей, нали?

— Андрей — напрегнах се аз.

— А как ти викат?

— Нямам прякор.

Едрият кокалест човек с мръсната фланелка погледна книгата ми и отново премести очи върху лицето ми.

— Студент, а?

— Защо реши така?

— Книгата ти много умна.

— Такава е.

— Добре — каза сериозно Слона, — извинявай, че ти попречих. Само че имай предвид, Андрей — така или иначе ще стъпиш някой ден накриво. Разбра ли ме? Ще стъпиш накриво, вервай кво ти редим. Ще земеш да стъпиш накриво…

Кръговете и чупките на келтските орнаменти изиграха кратък заплашителен танц; притежателят им ми обърна гръб и си тръгна.

— Дима! — повиках го. — Почакай! Дима!

Исках мир да има. Да общуваме. Да почерпя наркомана една цигара. Да загладя острите ъгли. Слона явно вече не беше враг на Слава Кпсс — но беше избрал за мишена мен.

Врагът ме игнорира и се сля с другите тела.

Адаптацията на новото място стана бързо, за около три дни. Дори донякъде се възгордях колко бързо се наместих и свикнах с това, което виждам и което подушвам. Всъщност нищо чудно. Първо, отдавна се бях подготвил морално, още докато живеехме заедно със стария пандизчия Фрол. И второ, по различно време и на различни места в градовете и паланките на моята велика родина многократно бях виждал и осрани и одрайфани помещения, и въшки, и разкривени муцуни, и гнойни рани по човешките крайници, и сини, унищожени от хероина вени. Друг въпрос беше, че само в следствения изолатор „Матроская тишина“ всичко изброено се оказа на едно място, в ужасни количества, омешано на гнила буца.

Сто трийсет и петима съкилийници не са един, не са и двама, както в петзвездния Лефортовски замък. В Централния затвор „Матроская тишина“ животът не спираше ни за миг. Тук държаха предимно млади хора. Богато бяха представени националните покрайнини на империята. Узбеки, казахи, туркменци, чеченци и ингуши, грузинци, азербайджанци, арменци, молдовци, чукчи и якути се варяха в един котел. В разните кътчета, на различни нива в малката вселена, наричана „Общата Бърлога“, се чуваше разпален щракащ говор, образуваха се и се разпадаха компании, групи, коалиции и анклави, избухваха кавги.

Всеки ден килията напускаха по пет-седем души: получаваха си присъдите и заминаваха да ги излежават. Същевременно ни настаняваха новодомци. Най-мръсните, деградирали още преди затвора новаци тутакси биваха насочвани към специалния кът, наречен „гарата“, където събратята им покръстваха новодошлите в арестантската вяра: стрижеха ги, издаваха им сапун. Те не стигаха по-далеч „гарата“. Съседните кубически метри се населяваха от затворници, които желаеха да се трудят: да перат чуждите дрипи, да шият калъфки за възглавници и терлици, да кърпят дрехи и да получават за труда си захар, чай или цигари. Онези, които не желаеха да се трудят или не можеха да си намерят работодател сред немногобройните богати съкилийници, образуваха мрачна, непрестанно озлобена, нападната от крастата и от въшките маса „шматки“. Тези хора от глад, недоспиване и постоянната необходимост да стоят прави ставаха наполовина невменяеми. Те живееха някакъв бавен живот — търсеха приятел с бучка захар в повече, враждуваха помежду си заради възможността няколко минути да седнат на масата или с часове зяпаха над главите на другите към екрана на телевизора.

Полуграмотните селяни тук спяха глава до глава с висшисти от столични институти, убийците играеха шах с обирджии на апартаменти, християните деляха парче хляб с изповядващи странни езически култове. Всичко това пулсираше, страдаше, смееше се и плачеше. Разноцветната и разноезична маса от сто и трийсет живи същества, притисната в пространство, не по-голямо от училищна стая, оцеляваше както може и както умее.