Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Свих рамене.

Джони стана от леглото и излезе, след миг таванът на нашето купе се разклати — усмихнатият младеж се настани да поспи на същото място, където преди половин час се бях събудил. Междувременно Слава Кпсс запали следваща цигара и въздъхна.

— Не обичам дългите приказки. А и не ги умея. Нито са необходими. Ти разбираш. И виждаш. Затвор е. Теснотия. Хората мрат. Менингит, жълтеница, охтика — навсякъде. Сто трийсет и седем души!… От тях сто и двайсет са голтаци, свършени хора, наркомани, скитници, изпаднали типове, идиоти, имаме си и дебили — в момента са трима, с други думи, контингентът е за боклука. Нямаме пукната пара. Побъркваме се. Питам те направо: с какво можеш да помогнеш?

— С пари — рекох решително.

— Чудесно — кимна моят събеседник. — Адвокат имаш ли?

— Не.

Слава чак зяпна от почуда.

— И как се оправяш без адвокат?

— За истински нямам пари, а безплатни не ми трябват.

— А казваш, че имаш пари…

— За адвокат нямам. Но за семейството останаха малко. Прецених, че е по-добре парите да са у жена ми, отколкото при адвокатите…

— Благородно! — оцени Слава. — Нали разбираш, не ги искам за себе си. Лично аз си имам всичко предостатъчно. Лежа тук от четири години и нещата са ми точни. Чаят ми е със захар, цигарите с филтър и тъй нататък. Искам за Общия! Ще се радваме на всяка копейка, брато! Нали видя какви са хората тук? Един на десетина веднъж на три месеца донесе петдесет рубли — това ни е всичкият кеш… Как се оправя Общият Ход с такива хора?

— Няма нужда — издумах тежко — да ми ги обясняваш тия неща. Говориш, сякаш вчера съм влязъл…

Слава Кпсс се усмихна.

— Че кога си влязъл?

— Лежа вече девети месец!

— Лежал си в „Лефортово“ — снизходително ми разясни бледоликият надзорник. — Там няма Общ Ход. Това затвор ли е? Ето го реалния затвор! — Слава посочи пространството на купето, закрито отвсякъде с изпънат плат. — Тук арестантите могат да оцелеят само ако си организират взаимопомощ. Ако всеки е сам за себе си — ченгетата ще ни смажат. Ще ходим под строй. И ще викаме в хор: „Добрутро, гражданино началник!“ Все едно че не сме в „Матроская тишина“, ами на остров Огнени 14 14 Изправителна колония със строг режим за осъдени на доживотен затвор в бившия Кирило-Новоезерски манастир във Вологодска област. — Б.пр. . Чувал ли си за него?

— Естествено.

— Ами добре — Слава неочаквано се намръщи. — За какво говорех всъщност?

— За Общия Ход.

— Не. За парите. С други думи, ако имаш възможност да помогнеш, да отделиш дори и петстотин рубли, другото ще го направим ние. Напиши писмо и ми го дай. Имам хора, които ще изнесат бележката навън. Други хора ще я доставят на място, ще я връчат директно на роднините ти — жена, сестра, брат. Ще вземат от тях каквото им дадат и ще го домъкнат тук, където ще влезе право в твоите ръце. Тук всичко е точно, брато!

— Значи така ще направим — кимнах. — Двеста долара ще стигнат ли за начало?

Слава Кпсс солидно сведе клепачи.

— Идеално! Само че не долари. Същата сума в рубли, на банкноти по петдесет 15 15 През април 1997 г. валутният курс е около 6000 рубли за долар. — Б.пр. …

— Нямаш проблем.

— Не си много пестелив, като те гледам.

— Аз печелех на месец по пет хиляди долара.

— Колко? — извика Слава, ококорен.

— Пет хиляди…

Намалих точно десет пъти, за да не смущавам наивното момче.

Гласовете зад завесата, които до този момент леко бълбукаха, изведнъж се надигнаха. Долових възмутени възгласи. На лицето на Слава се изписа загриженост.

— Смаза ми крака! — долетя откъм масата. — Къде се ръгаш?

— Дай да мина! — избоботи нечие яко гърло. — Мръдни се де!

— Ама не се блъскай бе!

Слава понечи да излезе от „купето“, но в пролуката между завесите вече се беше намъкнало нечие месесто лице. Познах Слона — онзи, дето го докараха в килията вчера веднага след мен.

— Здрасти! — каза той недружелюбно, оглеждайки набързо двама ни и цялата подредба на бърлогата; погледът му се спря върху остатъците от пиршеството. — Може ли? Имам питане…

— Заповядай — покани го Слава, превърнал се за секунда от жизнерадостен младеж в изтощен, омаломощен арестант. — Тук нямаме тайни… Какъв ти е проблемът?

Едрият, излъчващ мощна миризма човек изпухтя, отпусна се на леглото и на висок глас възкликна:

— Проблеми нямам! Ама не ми е ясно!…

— Една молба — прекъсна го любезно Слава Кпсс, — недей да приказваш толкова високо. Тук сме сто и трийсет души, ако всички се развикаме, ще се побъркаме от раз…