Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Аха. Добре де, нека дойде. Гледай какви ги вършат! — опечали се Слава и се намести удобно върху шареното покривало. — Сто трийсет и седем души на трийсет и две места!

— Тук винаги ли е така? — попитах ужасен.

— Не, разбира се — успокои ме моят нов приятел. — Сега се ядва. Миналото лято ни бяха наблъскали сто и петдесет. А по-миналото…

Зад завесата отекна силен, груб баритон:

— Къде? Тука ли? Или тука? А?

Изтънялата, закърпена на много места дрипа се отметна. Кръглолик широкоплещест човек на моите години с тежка въздишка се строполи до мен и обърса потта от челото си.

— Живи и здрави, бродяги! — провъзгласи той оглушително. — Мир и добро на този дом! Кой е надзорникът на бърлогата?

— Сега ли влизаш? — дружелюбно се осведоми Слава.

— Аха! Аз съм Дима Слона! А ти си надзорникът, нали?

— „Надзорникът“? — попита предпазливо Слава. — Какво е това „надзорник“?

— Скивай — рече предизвикателно Дима Слона. — Аз съм, дето има една дума, момче на място. Не се гъбаркайте така с мене. В бърлогите винаги си има надзорник, с него искам да говоря…

Слава Кпсс направи кратка пауза и повика:

— Джони!

Иззад завесата надникна човек със стройно, изключително мускулесто тяло.

— Тук търсят някакъв надзорник! — съобщи Слава.

Пълните, ярки, добре оформени славянски устни на атлета се разпънаха в деликатна усмивка.

— Какво е това?

— Не знам.

— И аз не знам.

Дима Слона с подозрение местеше поглед от единия към другия.

— Пичове, ебавате ли се? Сериозно, стига с тия майтапи!

— Сериозно… — умислено проточи Слава и бързо обходи с поглед дрехите на току–що влязлото момче на място: мръсни черни дънки и разкопчана до пъпа риза с многобройни метални копчета и други закопчалки. Изобилието от позлатен метал върху тази част на облеклото безпогрешно ми подсказа, а явно подсказа и на Слава Кпсс, както за лошия вкус на притежателя й, така и за ниския му социален статут. Под ризата се виждаше замърляна фланелка, цялата мокра.

— Ти… такова… — поде бавно Слава. — Приятел! Да беше малко изчакал. Трябва да приключим разговора с човека… — кимна към мен.

— Бива — даде разрешение зачервеният новак. — Аз засега ще поседна тука, в ъгълчето. Че е такава теснотия, пълно с народ, няма къде да стъпи човек…

Надзираващият разговора атлет заплашително изсумтя.

— Не — възрази твърдо Слава. — Няма нужда да седиш тука в ъгълчето. Върви засега. Запознай се с хората в бърлогата. Щом приключим, веднага ще те повикам.

— Бе стига бе — възрази свойски Дима Слона. — Няма да ви преча. Или си имате някакви тайни, секрети?

— Нямаме тайни — Слава смръщи сивата, тънка кожа на челото. — Какви ти тайни в затвора? Върви, върви. Разходи се, братле.

— Няма къде, братле — отвърна със същия тон новакът. — Там е такава навалица, всичките са в рани, да те е страх да ги докоснеш…

За пръв път в живота си виждах такова грандиозно нахалство и неприкрита безогледност, затова сметнах за по-добре да мълча, както преди седем месеца в първите часове насаме с Фрол, моя първи съкилийник.

— Да, хората са повечко — успокоително рече Слава. — Какво да се прави? Затвор е! Разходи се из бърлогата, изчакай пет минутки. Върви.

— Няма къде! — грубо възкликна обилно потящият се Дима Слона. Разбрах, че влизането му в килията е било също толкова мощен шок, какъвто бях изживял и аз десетина минути преди него. — Няма къде! Искам да си кажа няколко лафа с надзорника…

Слава кимна. Присви очи.

— Добре. Ще ти уредя среща. Малко по-късно. А сега мястото ти не е тук. Разбери, приятел, едва те познавам. Дошъл си само преди минута, а вече ми кацваш на одеялото, веднага някакви искания, някакви лафове… Мирясай. Успокой се. Ако искаш да си поприказваш с хората — върви из бърлогата, поприказвай, пообщувай, влез в час…

— Аз съм си в час — възрази Слона с мрачна енергия.

— Естествено, че си в час! — миролюбиво се коригира Слава и задържа поглед върху износените, посивели от мръсотия обувки на новопристигналия.

Широкоплещестият атлет пак изсумтя.

Слава Кпсс междувременно беше преместил поглед от обувките на Дима Слона към моите „Рийбок“ за двеста долара — масивни, но с прекрасна вентилация, от естествена кожа, ярки като живота, за който всъщност са били правени.

— Виж кво, друже — рече басово атлетът и хвърли поглед към Дима Слона. — Щом ти се казва да се разходиш, най-добре е наистина да се разходиш. На секундата.

— Нямаш грижи! — кимна изведнъж Дима Слона и се усмихна, демонстрирайки скъпа коронка от бяло злато. — Нямаш никакви грижи… — повтори той по-бавно и по-тежко и излезе.