Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Пак ми се стори, че е време да си вървя. Но изпосталелият човек ми се усмихна весело и се отказах. Изпосталелият вдигна очи нагоре и потърси с поглед някакъв посърнал чичка с вид на човек от Централна Азия, който седеше на горния ред спални места, свил късите си крачета по турски, и ловко балансираше на ръба.

— Ей! — полугласно, но отчетливо му викна изпосталелият.

Азиатецът се отърси от своята полудрямка.

Изпосталелият му посочи интимната нередност на спящия.

— Сбутай го… Кажи му да се намести по-прилично…

Азиатецът грейна, с удоволствие разтърси коляното на съседа си, почти го събуди. Онзи се размърда, изкара няколко слаби тупалки от притиснатите вляво и вдясно и си прикри срамотиите.

— Сега ли влизаш? — попита изпосталелият, обърнал към мен зачервени очи.

Явно едва разлепяше сухите си устни.

— Да.

— Ела с мен…

Умело цепейки голата тълпа с рамо, той ме изведе към въздуха и светлината в края на помещението. Тук в стената имаше два широки и дълги прозореца, затворени с решетки, а зад тях и „ресни“ — дълги ленти от здрав метал, заварени под ъгъл отвън над прозорците, за да може въздухът да минава, а погледът — не.

Под прозорците се въртяха няколко много потни, мръсни младежи по шорти — те си приказваха полугласно и ловко манипулираха с дебелите въжета, висящи през прозорците. На стената между стъклата беше закачен голям телевизор. Право под него, на пода, на самоделен котлон беше поставена метална паница, в която се пържеше нещо доста неапетитно. Част от стената представляваше внушителен иконостас: светците висяха в няколко редици. Ликовете им бяха строги. По същия начин — втренчено, изпитателно — ме гледаха и очите на моя водач: посивяло лице, хлътнали бузи, мнителен поглед.

Изпосталелият изведнъж отмести някаква шарена кърпа, която се оказа завеса — видях правоъгълна пещера с широчина за две легла, закрита от трите страни с вертикално опънати одеяла. Затворническата палатка се държеше на цяла система от големи и малки въжета. Откъм четвъртата страна беше стената, решетката и иконите.

— Седни — рече изпосталелият, седна насреща ми и дръпна пердето. Бързо, внимателно огледа анцуга ми за петстотин долара, прехапа устна, замисли се за миг над нещо, събра вежди и попита: — Откъде идваш?

— От „Лефортово“.

— От „Лефортово“? — изуми се моят събеседник. — Терорист? Сериен убиец? За какво те прибраха?

— За афери — бръкнах в джоба за цигари.

Изпосталелият направи предупредителен жест.

— Една молба — обяви той. — Пред иконите недей да пушиш. Става ли?

Побързах да кимна.

Зад платнените стени равномерно като пчелен кошер бучаха звуците на стотици гласове.

— Значи аферите са ти сериозни, щом са те пратили в „Лефортово“… Отдавна ли лежиш?

— Осем месеца.

— Нищо работа.

— За трети път днес ги чувам тия думи — признах. — Толкова ли е малко осем месеца?

— Ами как да ти кажа… Аз например лежа четири години.

Дойде моят ред да се изумя.

— Четири години в следствения затвор?! След съда?

— Не. За съд.

Изпосталелият беше млад, но начинът му на говорене, а също и мимиката ми се сториха много зрели, достойни по-скоро за четирийсетгодишен мъж.

— Какво ще рече „за съд“? — попитах.

— Ще рече, че ме съдят.

— Четири години те съдят?

— Точно така.

— Ама как става тая работа?

— То какви ли работи не стават — усмихна се безрадостно моят събеседник. — Аз съм Станислав. Стас. Може и Слава. Викат ми „Слава Кпсс“. Приятно ми е. — Изпосталелият Слава посочи с палец към лакътя си, над който имаше татуировка: две латински букви Б като две зигзагообразни отвесни мълнии. — Направих я преди време, от много ум — поясни Слава Кпсс. — Преди три години. Сега съжалявам.

— Защо — попитах.

— Грехота е да рисуваш върху себе си — строго провъзгласи Слава. — Езическо е.

— Значи — посочих с глава иконите — това всичко е твое?

— Мое е — отвърна кратко Слава.

— Е, и? — поинтересувах се учтиво. — Бог помага ли ти? Изпълнява ли молбите ти?

— Бог не е Дядо Мраз — още по-строго отвърна Слава.

— Безсмислено е да искаш нещо от него. Фактически само една молба може да ти изпълни.

— Коя?

— Ако Го помолиш да ти даде сили.

Оттатък, зад опънатите вълнени дрипи, се надигнаха възбудени възгласи и новият ми приятел, дружески подпрял длан върху коляното ми, си подаде главата през завесата.

— Какво става?

— Докараха още един — оповестиха стоящите наблизо.