Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Вратата на микробуса със скърцане се плъзна настрани. Скочих на мръсния асфалт, нашарен с тъмни петна от храчки. Отдясно и отляво съвсем наблизо се издигаха нависоко охлузени сиви стени. Поех през носа си въздух и усетих в него влага. Някъде недалеч имаше голяма река или друг голям водоем.

Внезапно току над главата ми някой страшно изрева, дерейки гърло, с младежки, звънлив глас:

— Едно! Едно! Девет!

Обърнах се надясно и наляво, но не забелязах никого. Само стени и отвори в тези стени, препречени със система от гъсто разположени метални ивици.

— Едно! Едно! Девет!

— Казвай! — долетя отдалеч.

— Братле! Попитай! Митюха! Сивия! — невидимият кресльо дрезгаво се разкашля от усърдие и напрежение. — Ми-тю-ха! Сивия! Пратката! Пристигна ли?!

След няколко секунди дойде далечният отговор:

— Пристигна, братле!… При-стиг-на!… Чуваш ли?!…

— Чувам, чувам! Край засега!

Усетих груб тласък в гърба.

— Слушаш, а?

Някакъв с мръсни дрехи цвят каки, кривокрак, чернокос и сипаничав, на ръст не повече от метър и шейсет, ми показа гумена палка и се ухили, демонстрирайки дребни кафяви зъби.

— Тръгвай — нареди той и посочи врата в сивата стена.

Внезапно всичката слюнка под езика ми сякаш се изпари. Отлепих устни и изхъхрих:

— Чувай, старши! Къде съм? Кое е това място?

— Място като място! — кадавърът отново се захили. — Най-прекрасното на света. Давай напред!

— Къде съм? Къде ме докараха? — настоях, докато си вдигах багажа.

— „Матроская тишина“!

Между другото, това прозвуча гордо, надуто, сякаш ставаше дума за голф клуб.

Влязох. Блъсна ме яката смрад на пикня и казарма. В мижавата електрическа светлина съзрях изподраскани стени и жълти плочки по пода. Кадавърът интензивно трополеше зад гърба ми.

След задължителната процедура с изясняването на моето малко име, бащино и фамилно, годината на раждане и параграфите на обвинението се озовах в помещението за обиски, където ме подхвана друг кадавър, по-чисто облечен. Облегнат на поцинкованата маса, мъжът вяло бръкна в торбата ми.

— От „Лефортово“, а?

Кимнах.

— Отдавна ли лежиш?

— Осем месеца.

— Нищо работа — констатира кадавър № 2. — Майната ти. Тръгвай. Давай, по-живо!

Странно, че не проучиха задното ми отвърстие. Стана ми ясно, че това не е страшният Лефортовски замък. Тук нравите са по-лежерни. Не ти надничат в задника.

Но когато се озовах в дълъг коридор с решетки коридор, оцветен от мижавата светлина на прашни лампи, заграден с циментови стени с „подкожушена“ шпакловка, осъзнах, че сградата, в която се намирам, сама по себе си е задно отвърстие, анус на цивилизацията. Съответстваха и миризмите, и звуците. Цялото естество на тъмнозелените коридори и стаи, мръсни, влажни, полутъмни, одрайфани, дезинфектирани с хлорна вар, ечащи от псувни и грохот на ботуши, направо крещеше, че тъкмо това е мястото, където гражданското общество се изпражнява, където изхвърля от организма си човешките фекалии. А сега значи бе дошъл редът да ме изсере мен. И го правеше, делово и с известна доза хумор. Изтикваше ме непрестанно по червата.

Стигнал до края на едно от тях, завих след конвойния наляво и се качих по широка като в Московския университет „Ломоносов“ стълба на втория етаж. Тук се отвори следващото черво във вид на дълъг коридор; под тавана висяха металните тръби на вентилацията; по стените имаше масивни стоманени врати, някога боядисани в черно, но от времето и дишането на многохилядни човешки тълпи боята отдавна се беше олющила и по самия метал на места беше избила ръжда. „Амбразурите“ във вратите бяха широко отворени до една и във всяка стърчеше бледо, любопитно младо лице, което ме изпращаше с внимателен поглед.

Конвойният спря, измъкна връзка масивни ключове, избра нужния от тях, вкара го в ключалката и с усилие го превъртя два пъти. Дръпна вратата към себе си.

— Заповядай — подкани ме той и кой знае защо палаво ми смигна с черното си око.

Прегърнал торбите си, направих две крачки, влязох и моментално опрях в плътно притиснати едно до друго човешки тела. Така става, когато в пиковия час рано сутрин се опитваш да се вмъкнеш в градския автобус. Само че в автобуса хората носят дрехи, не пушат и сред тях има жени. Докато тук дрехите и жените липсваха тотално.

— Къде бе? — възмутено се обадиха край мен няколко прегракнали гласа, веднага подети от ехото на други, по-отдалечени и доста по-многобройни гласове. — Къде бе, старши? И без това си ходим по главите! Закъде още?