Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

В отговор надзирателят изрецитира дълга попържня.

— Колко сте? — провикна се той.

— Сто трийсет и петима вече!

— И кво? — изкиска се вертухаят. — В сто и деветнайсета са сто и петдесет и никой не грухти! Млъквай!

Вратата зад гърба ми се тресна.

След дванайсетте квадрата лефортовска килия пространството пред мен изглеждаше необичайно просторно. Вдишах, но се оказа не толкова лесна работа — вместо въздух в дробовете ми влезе някаква гадна субстанция. По слепоочията ми моментално рукнаха струйки пот.

През мътна омара забелязах очертания на десетки полуголи и съвсем голи човешки тела. Непрекъснато мърдаха кокалести крайници. Бръчкаше се болнава кожа на бръснати, изподрани черепи. Диви, болни погледи въпросително се извърнаха към мен и веднага угаснаха. Шумът от гласовете се засили, спрялото за няколко мига мърдане на ръце и очи започна отново.

— Ей — някакъв изпит остронос човек, целият в кафяви йодни петна, ме дръпна за ръкава, — ей, такова… остави си нещата тука и върви нататък, ей там… Там е надзорникът, приказвай с него…

Завъртях се настрани, промуших се между телата, направих крачка, после още една. Претъпкването ме ужаси. Върху стоманени двуетажни легла бяха налягали странично, притиснати плътно едно до друго, голи спящи същества. От тавана на безформени сталагмити висяха масивни връзки багаж: чанти, сакове, бохчи, чували и пластмасови торби. Сиво бельо съхнеше по опънати въжета. В центъра на пространството открих дълга маса, цялата в метални канчета с очукан емайл. В някои от тях имаше бързовари. Сива пара бълваше нагоре.

Отвсякъде стърчаха татуирани костеливи плещи, колене и лакти. Някой ме изгледа злобно, друг се ухили кръвожадно, трети ме поздрави като стар познат, но аз мълчаливо напредвах крачка след крачка, навеждах се понякога, за да не закача с глава краката на спящите на втория етаж. Потта вече се лееше не само по слепоочията, но и по корема ми. Пак се опитах да поема въздух през устата и пак осъзнах, че процесът на дишане е свързан с трудности, изисква определени навици. На третата крачка към края на килията имах желание да се обърна и да се втурна презглава навън. Стана ми съвсем ясно, че появата ми тук е явна грешка, недоразумение, недоглеждане на администрацията; аз не трябва, не бива, не мога да бъда тук; трябва спешно да напусна тази кошмарна менажерия и да изискам за себе си специални условия.

Забавих ход, реших да се върна. Тази мисъл ме споходи на петата крачка, когато отпред, от киселата тютюнева мъгла, изплува поредната кафява пета на спящ на горния кат арестант. Човешки крайник, разяден от рани, наполовина жълт, наполовина зелен, обработен с фурацилин или с мас на Вишневски, или с някакъв подобен лек, с щръкнало кутре, с полумесеци мръсотия между пръстите, с безобразно израсли нокти, при това с гъбично заболяване, увисна право пред очите ми, на десетина сантиметра, и аз спрях. Реших да обърна назад. Да изклинча.

„Много е кофти да клинчиш — ми беше казал преди време Фрол. — Ако отидеш до вратата, потропаш с юмруци и се примолиш на ченгето да те изведе от килията — си свършил. Никога няма да имаш авторитет и уважение, обречен си да живееш в стадото, пътник си. Ти си просител. Никога не тропай по вратата с юмруци. Решавай всички въпроси на място. Сам. Огледай се, ослушай се, общувай. Не бързай да си търсиш място за сън. Ще се наредиш, ти си момче на място, куражлия. Но никога не тропай по вратата!“

Прощавай, Фрол, намеси се Андрюха и изкриви устни — любезно, но и крайно цинично, грозно, — прощавай, но аз не мога тук, това е кочина. Ще отида при затворническите власти и ще си купя по-добро местенце. Ще си платя според тарифата. Нека другите кретени се задушават в този ад и взаимно да си дишат произвежданата от тях смрад, газовете на сто и трийсет чревни системи. Нека другите дишат дима на долнопробните качаци.

Ще помоля вертухая да ме изкара по на хлад в коридора и там ще му предложа всичките пари на света, само и само да ме заведе при началството, и на началството също ще обещая всичките пари на света, за да се махна оттук! В края на краищата аз не съм прошляк от улицата! Аз съм голям престъпник! Арестуван съм за кражба на милион и половина щатски долара! Аз съм московски бизнесмен! Банкер! Аз съм богат, печен, какво търся в тази човешка гмеж, в този мравуняк, в тази помийна яма?

И все пак продължих напред.

В този момент един човек, много ядосан и сериозен, със слаби ръце, ужасно сънен — подпухналите му клепачи току се затваряха, но той веднага пак ококорваше бдителен поглед, — се появи пред мен и удари с юмрук поклащащия се пред носа ми мръсен крак. Удари го не много силно, но осезаемо, така че притежателят на гнилото копито дръпна крака си и жално изстена в мощния си сън. Без да искам, видях как през крачола на неговите мръсни, почти изтлели, прогорени на две места шорти, с издърпан навън и вързан на възли ластик на кръста, се изтърколиха много едри кафяви тестиси с яркочервен обрив, освен това установих, че и членът му е в яка ерекция, стърчи и аха да скъса изтънелия плат.