Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

На всичкото отгоре покрай двамата изпотени, зле облечени глупаци, подхванали неумел бой в центъра на столицата, премина кавалкада от правителствени лимузини, тъмносини, лъскави, благородно шумолящи със скъпите си гуми, и през зеленикавите им прозорци към мен, който бълвах псувни, ядно надничаха побелели хора с тежки, властни брадички — високопоставени чиновници, бързащи за служба.

Опомних се. Съперникът тежко дишаше в лицето ми. Лудешки надули клаксоните, колите заобикаляха полесражението. Бяхме предизвикали задръстване. Трябва да приключваме с гадната сцена, рекох си аз. Този надпис на фланелката му, тази Швейцария, това мигновено завръщане в дълбините на паметта, тази ретроспекция с участието на предателя Гриша — ето какво ме беше вбесило всъщност.

— Не си ли учил правилника?! — пръскаше слюнка дългоръкият. — Пале нещастно!

— Правилник ли? — ревнах насреща. — Ами карай си по правилника! Швейцарец!

— В милицията ще се оправим! — кресна провокаторът.

Споменаването на милицията ме отрезви напълно.

Разкрачих се широко, заех опора, силно оттласнах разгорещеното, озлобено тяло и побързах да изтръскам изцапания панталон. В разгара на несъстоялия се бой все пак два-три пъти обрах с колене мръсния асфалт. Иска ли питане, съперникът ми беше по-силен в ръцете.

— С милиция ли ще ме заплашваш!

— Ще те заплашвам!

— Добре — процедих. — Като искаш милиция, нека да е милиция. Тръгвай!

— Ти тръгвай! — противникът дръпна каскета си, за да проветри широката си лъскава плешивина, вмъкна се в колата си, рязко се шмугна в потока и тръгна надолу по моста.

Потеглих след него, все още под въздействието на адреналиновата вълна.

Знаех, че в милицията ме очаква специално посрещане. Нямаше смисъл да разчитам на снизхождение. Осъждан безделник, съмнителен тип без работа, предизвиква безобразно сбиване до кремълската стена пред очите на мирни граждани и служители от английското посолство. На такъв хулиган петнайсет денонощия са му в кърпа вързани, а после — ще видим… И няма как да избягам — засегнатият тъпанар със сигурност е запомнил номера…

Те пак ще те вкарат в затвора! Заради идиотската ти несдържаност, заради махмурлийското ти помрачение направи тази грешка и сега ще те опандизят. Ще те напъхат зад решетките. Ще спиш на лампа, ще ходиш по нужда пред очите на съседите си и ще се намразиш. Бронхите ти ще поемат туберкулозната смрад. Жена ти ще ти носи чай и захар, купени с последните пари. Синът ти ще мисли, че татко му е „в командировка“. Майка ти и баща ти ще побелеят. Душата ти ще почернее като катран. Глупако, триж глупако, пак ще съсипеш най-близките си. Ще им отровиш живота…

Обаче извадих късмет. Отървах се.

В самия край на моста, спомних си изведнъж, задължително има дежурен пост. Денонощно. На площада е портата на Кремъл, оттук влиза зад зъбчатата стена колата на самия президент! Тук всичко е под контрол. Злобният ми съперник може да не забележи милиционера и да замине нататък. Аз пък ще спра и пръв ще докладвам за произшествието.

Така и стана: издраната кола на врага замина нагоре, към Дома на Пашков, към устието на Нови Арбат.

„Забрави ли милицията, швейцарецо? — присмях му се беззвучно, спрях и включих аварийните светлини. — Ето я! Съвсем наблизо! Защо си толкова непоследователен? Щом казваш «милиция», трябва да потърсиш първия възможен представител на властта! Най-близкостоящия служител! Ето този капитан в сива униформа — и да му докладваш жалбата си!“

Слязох и махнах с ръка на опонента, но той беше затънал безнадеждно в плътната маса от коли. Или вече му беше минало, или действително не знаеше за милиционерския пост пред входа за червената кула. Можеше и просто да е отложил писането на жалбата за по-късно. Аз обаче не го бях отложил. Съобщих незабавно за противоправния инцидент. Ако искаш да докладваш — прави го бързо, не отлагай, не допускай съмненията и вълненията да те объркат.

— Другарю капитан! Докладвам за конфликт!

— Аха! — зарадва се капитанът, като погледна изцапаните ми колене. — Тъкмо ми съобщиха по радиовръзката, че на моста е станало сбиване. И че трябва да се прекрати… Значи ти си бил?

— Тъй вярно! — заявих и разперих ръце. — Абсолютно безобразие! Представяте ли си, някакъв мизерник ме псува, опитва се да ме пребие, размахва ръце, а накрая избяга! Ето колата му, белия москвич, виждате ли? Бяга от местопроизшествието! Ужас! В самия център на столицата на моята родина да ме унижава и да провокира сбиване! Това е нечувано! Хулиганите съвсем му отпуснаха края! Де Сталин, де! Това не бива да остане ненаказано!