Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Съчинявайки си този монолог наум, излязох от къщи. Гмурнах се със засилка в безцветното, трудно начало на мътния московски петък. Настаних се по-удобно във вмирисаното на тютюн купе на моята ръждясала, но бърза бракма. Запалих с известни усилия двигателя и потеглих на път.

Моята кола, произведена на бреговете на азиатската река Волга, абсолютно не понасяше хубавите дрехи. Щом аз, нейният стопанин, тръгнех нанякъде, обул светъл панталон, тя незабавно се повреждаше; капризи на дребно, за глупости — само и само да спра насред мръсната и шумна улица, да отворя капака и да дръпна някой кабел или маркуч, цапайки колене и лакти. Да я почеша зад ушите. И напротив: осквернях ли се с намачкани дънки и развлечени фланелки, тази моя идиотка функционираше идеално. Фаровете бляскаха, моторът теглеше и дори дребни дефекти като заяла дръжка на вратата неочаквано се оправяха от само себе си.

Днес, тръгвайки на път, нямах право да пилея времето си в спиране и се наложи да излъжа таратайката. Сложих ризата и костюма в калъф и го оставих на задната седалка, за да се преоблека, когато пристигна. Седнах на волана, обут с изключително демократичен спортен панталон, издут по коленете. Самодвижещата се каляска не забеляза номера, бодро дръпна, пренесе ме почти без спиране до Садовое колцо, в първите централни квартали. Тук ми се наложи, както и на всички останали, да се подчиня на законите на претоварения трафик: търпеливо изчаквах, препълзявах по два–три метра, понякога учтиво давах път на съседа, а в други случаи го минавах с грубо засичане.

Новият, току-що започнал столичен ден, бе мрачен и задушен; мръсният памук на ниските облаци се закачаше по острите върхове на сталинските многоетажни сгради. Горещият въздух трепереше в омара над асфалта, над стоманените, алуминиевите, пластмасовите тела на хиляди коли — червени и сини, скъпи и евтини, свръхмодерни и отдавна остарели. Притежателите им, всички до един, искаха да стигнат в центъра.

За мен утрото започна и с гнусен махмурлук, омаломощителен за тялото и душата ми. Физическите му последици премахнах веднага след ставане. Контрастният душ и двете чаши кафе с аспирин бързо премахнаха главоболието и гаденето. Психиката обаче не се лъжеше толкова лесно. Вчерашната бутилка джин ми беше подарила два часа еуфория. Сега махалото се беше засилило обратно; щом като отровата преустанови своето действие, настъпи депресията.

Докато стоях настръхнал под ледения душ, докато гълтах хапчетата, лъсках обувките, гладех ризата и палех двигателя — не усетих нервния шок, или пък той тепърва се завихряше. Но след половин час изморително шофиране на газ и спирачки вече близо до Кремъл, на абсолютно задръстената крайречна улица пред Каменния мост, усетих, че се треса от яд.

Напрежението изведнъж стана непоносимо и аз изругах на висок глас. Направо закрещях псувни. Хората от съседните коли ме изгледаха с недоумение. Особено движещата до мен млада, изключително свежа девойка с японска кола от висшата ценова група. Тоест и девойката беше от висшата ценова група, и колата. Притежателката на ултрамодерния автомобил (или държанка, или любима щерка на издигнал се татко, или пък и двете заедно) отметна платинен кичур, прикрил тена на ушенцето, учудено ококори големите си очички, вирна идеално изскубаните си веждички и мръдна миниатюрно раменце от недоумение какво толкова е вбесило спътника от съседната лента, ей този с подпухналата муцуна и ранните бръчки по тясното чело.

Засрамих се. Вдигнах тонираното стъкло и побързах да запаля цигара. „Ти си неудачник — заявих тъжно на себе си. — Отново си на самото дъно. Нямаш работа, здраве не ти остана. Сега отиваш на място, където ще ти поискат да си върнеш дълговете. А пари нямаш. Ти си никой. Осъждан лайнар. Жалък неврастеник. Погледни наоколо — покрай теб карат спокойно самоуверени и чисто облечени хора. На лицата им е изписано азиатско спокойствие. Животът им е уреден. Телата им облъхва климатична прохлада. Това са обитателите на центъра. А ти, нескопосан глупако, какво търсиш сред тях? Тук ти си чужд и ще останеш такъв завинаги. Прекалено си напрегнат и изпит. Не се вписваш в тукашната гледка. Няма да те допуснат в царството на уравновесените. В най-добрия случай ще те използват и ще те изхвърлят. Това вече се случи веднъж и ти пак се пъхаш, пак се ръгаш, пак се суетиш и се учиш да ползваш лактите срещу ближния.“

Лека-полека пак ми стана по-зле. В гърдите ми се размърда гореща грапава буца. Мракът обсади плътно границите на реалността. Изхвърлих цигарата, натиснах десния педал и заобиколих директно през тротоара няколко заблеяли се конкуренти, след това още веднъж грубо наруших правилата за движение — обаче пак мръднах напред; излязох на кръстовището между жълтия и червения сигнал, дадох газ и спрях пред самото влизане на моста.