Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— И какво каза лекарят?

Пребледнелият и доста отслабнал рязански чичка пусна едно тъжно „хм“.

— Посъветва ме повече, такова, да се разхождам. На въздух…

Няколко минути си разменяхме незначителни реплики. Чаках.

Но Хватов ме поряза. Той изобщо не извади ДЕЛОТО от чантата си. Когато все пак му се наложи да надникне вътре, той, без да ме поглежда, извади обемистата папка само за няколко секунди; после сякаш се сети за нещо и не я прибра, а я остави на бюрото, обаче затворена. При това се издаде с цялата си поза, с всичките си дребни движения — с това, че старателно избягваше да гледа към мен, с небрежния, дори обигран жест, с който затвори папката, и с начина, по който веднага заби нос в клавиатурата.

Имаше само един източник, от който той можеше да научи, че се опитвам да прочета ДЕЛОТО. Предположих с ужас, че осведомителят е моят съсед, адвокатът наркокуриер, дребният Гриша Бергер.

Когато Хватов за пореден път побърза да затвори тома с ДЕЛОТО и дори да плесне отгоре му с ръка, без да ме поглежда, си спомних „ада на тъпаците“ и осъзнах, че Гриша ме е изтропал. Реших с връщането си в килията да го ударя. С юмрук. В лицето. Няколко пъти.

По принцип подобна радикална постъпка ме заплашваше с три вида последствия: на първо място — карцер, на второ — гарантирано преместване от тихия интелигентен Гриша при някакви идиоти, и на трето — нов параграф в обвинението, допълнителна година към присъдата. Вярно, че почти я бях излежал тази година. Перспективата за карцер не ме плашеше. Но да се местя от толкова комфортен съсед като европееца Гриша… Не желаех да сменям обстановката с по-лоша. И с лекота се отказах от идеята за физическа разправа с продажния гражданин на Швейцария.

Значи, проумях аз, щом като Гриша е осведомител, то и цялата му диамантена история е въздух под налягане. Не е имало никакви разрези на краката. Нямало го е храбрия герой Радченко, нито неговото бягство през тундрата. Може би не е имало и Швейцария, пък и самия Гриша Бергер може да не е съществувал никога.

Като се върнах в килията, заварих доносника да чете пресата. Гриша беше толкова дребен, че извън разтворения вестник стърчаха само мъничките му розови пръстчета, стиснали хартията, и стъпалата, обути с подарените от мен вълнени чорапи. Видът на тези дебели чорапи селска плетка, които ми беше изпратила жена ми, изведнъж ме докара до ярост.

Можех да смачкам гадината с едната си ръка. Да го удуша. Да му пречупя гръбнака. Как другояче се постъпва с гадините? Но успях да се сдържа. С помощта на Андрюха. „Не се пали — посъветва ме той, изникнал отстрани. — Спомни си какво ни учи великият измамник Талейран: Не постъпвайте според първия си душевен порив, понеже той е най-благородният.“

— Какво пише, Григорий? — осведомих се с меден глас.

— Чета телевизионната програма — доброжелателно отвърна швейцарският наркокуриер.

— Само криминални новини, познах ли?

— Прав си. Има дори шоу, наречено „Чистосърдечно самопризнание“.

— Да — измърморих. — Тази тематика трябва да ти е близка…

Продажникът остави вестника.

— Сигурно ме презираш, нали?

— За какво?

— За чистосърдечното ми самопризнание.

— Твоите самопризнания не ми влизат в работата — отвърнах доста грубо.

„А правил ли е самопризнание? — мина ми през ума зла и пареща мисъл. — Дали да не му тегля един шут още сега?“

— Имам почти петнайсет години адвокатски стаж — много тихо, с умоляващ глас каза Гриша. — Вероятно знаеш старата криминална поговорка, че чистосърдечното самопризнание намалява тежестта на наказанието, но увеличава неговата продължителност?

„Миналия път каза, че има десетгодишен опит, а сега станаха петнайсет. Лъжа, навсякъде лъжа. И там, и тук. Излъга ме моят бос Михаил, излъга ме генерал Зуев, излъга ме копоят Свинец. А сега ме излъга и съседът по килия. И на всичкото отгоре излъгах и сам себе си. Проклета да е лъжата и лъжците, проклета да е измамата във всичките й видове!“

— Знам я — изхриптях. — Знам тази поговорка.

— Да знаеш, това е лъжа.

— Възможно е…

— Със самопризнанието — Гриша ораторстваше шепнешком, сякаш ми поднасяше някакво откровение — човек избира за себе си най-простия път. Освобождава се психически. Разтоварва тежестта от душата си…

„Сега ще започне да ми цитира Ф. М. Достоевски.“

— Пречистен още във фазата на предварителното следствие, престъпникът по-леко преминава през болезнената процедура на съда и възприема наказанието не като възмездие, а като начало на нов живот…