Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— … Щом сгащя поредната гад — със забележимо удоволствие продължи Свинец, — първата ми работа е да изясня къде му е тайната квартира. Ключовете винаги са му в джоба. Така ги държи, че жената да не разбере откъде са. Или пък са в колата. В общи линии с дрехите и с джобните съм наред, можеш да ми повярваш…

— Експроприация на експроприаторите? — попитах.

— Може и така да се нарече — с лекота се съгласи капитанът. — Между нас казано, аз не съм гнуслив, нито срамежлив. И си зная цената. Имам осем разкрити убийства. Три пъти съм бил в Чечня. Два пъти съм раняван. За награда моята страна ми даде един ламаринен медал и две звездички за пагоните. И малко пари. Всичко заедно тъкмо стига за чифт ето такива чепици… — късият здрав пръст на Свинец посочи марковите му обувки и лицето му изведнъж се вкамени, стана сурово, много мъжко — сякаш от някакво старо, дълбоко скрито чувство на протест срещу несправедливостта. Той продължи: — Ти нали уважаваш силните хора, а? И себе си смяташ за силен. Познах ли? Ето ти Наполеон, силен образ, какво е казал: народ, който не иска да храни своята армия, ще храни чужда. Съгласен ли си с Наполеон?

— Да — прошепнах.

— Браво — похвали ме офицерът. — И с ченгетата е същата работа! Щом не искате да храните милицията, ще храните бандюгите… Но лично аз не желая гражданите на моята страна да хрантутят бандюгите… Както се досещаш, не съм обиден на страната. Обичам я. Това е моята страна. На времето тя ми даде пистолет и червена книжка. Нещата, без които един джентълмен не може. В общи линии ми стигат напълно…

Под тавана бавно летеше едра сънлива муха, въртеше кръгове, чийто смисъл си знаеше само тя.

И в кабинета, и в коридорите, във всички помещения на затвора, както и извън него — навсякъде цареше пролет. Дори очите на конвойния, който ме беше довел днес за разпита, блестяха, той изглеждаше оживен и ме обискира без особено усърдие, явно в този момент в главата му бяха не преките му задължения, а плановете за вечерта.

— Не се коси, хайде! — Свинец ме тупна по рамото. Ръката му беше силна и тежка. — И недей си мисли, че си някакъв юда или нещо от тоя род… Та той те изпързаля, яко те изпързаля тоя шмекер! Набутал ти е горещия картоф! Какъв ти горещ, направо лумнал! Честно казано, не очаквах, че ще прикриваш такова недобросъвестно копеле. А ти мълча половин година, приятелче! Каква ти половин година, повече! Колко време лежиш вече?

— Осем месеца — излезе от сподавеното ми гърло.

— Не е малко. Макар че си е нищо работа… И за какво ми трови нервите осем месеца? За какво? Усуква го, печели време, хитрува… Защо бе? Играеше си на Щирлиц?

Мълчах. Не ми се приказваше. Трикът с преобличането ме потресе. Бях излъган. Талантливо и ловко. Непринудено и професионално. На ниво, което едва ли ще мога да постигна.

— А пък аз — замислено каза капитанът — аха си бях рекъл, че е време да ти ходатайствам за местене в „Матроската“, в ада на тъпаците…

— Къде? — вцепених се вътрешно.

— В ада на тъпаците. Не си ли чувал тоя израз?

— Не — излъгах, главата ми кънтеше, пред погледа ми изплува сбръчканото личице на Гриша Бергер.

Ченгето помълча.

— Впрочем извинявай, аз винаги разговарям със следствените само прав.

— Забелязах.

— Чудесно. По този начин демонстрирам на хората своето уважение и въобще… така ми е по-удобно за работата.

— Тоест — попитах плахо и се прокашлях — мога да разчитам, че ще остана тук? „Лефортово“?

— Напълно — увери ме Свинец. — Във всеки случай по време на предварителното следствие по твоето ДЕЛО. А по-натам ще видим… Както и да е — той елегантно си дръпна ръкава на ризата и си погледна часовника — явно златен. — Време ми е. Имам среща. Жената чака.

— Трети номер бюст, а? — попитах веднага. — Блондинка?

Свинец се ухили.

— Точно така! Както се досещаш, блондинките с бюст трети номер до една обожават въоръжените мъжаги с хубави костюми.

— Нищо чудно — смънках. — И аз да бях блондинка, щях да действам така.

Капитанът се засмя. С поредица от пролетни, априлски мъжки звуци. Така победоносно се смее мъжкарят, когато настига преследваната женска.

Изпитах остра завист.

— Значи разбираш логиката на живота! — провъзгласи ченгето.

— Старая се…

Врабчето се върна, при това не само, а с други две. Разпаленото чуруликане на тримата рошави крилати хулигани изпълни стаята. Свинец присви очи и като хлапак замери птиците с угарката. Те отлетяха в паника.

На вратата се почука.