Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Така гледат хората, които са изиграли играта си, претърпели са фиаско и са наясно с това. Така изглеждат пълните лузъри, безжизнените, рухналите до дъното, загубилите вяра в себе си. Онези, които вече не ги интересуват категориите „успех“ и „победа“. Самодостатъчните като камък.

Сетивата ми се бяха изморили. Очите — от еднообразието на цветовете, от безкрайните комбинации на сивото, жълтото и зеленото (все мътни, убити цветове, пораждащи усещане за тревога и дискомфорт). Езикът — от все същото съчетание на вкуса на чая, хляба и цигарите. Яденето се бе превърнало в унило задължение. Дъвчех, за да смеля механично храната, и я гълтах като лекарство. Слухът ми изневеряваше: току ми се счуваха някакви викове в далечината, макар че кой, какво и на кого би могъл да вика в най-тихото, най-дисциплинираното учреждение номер едно-точка-едно? Или пък напротив, в тъпанчетата ми се блъскаше пълната тишина, прекалено дълбока, отекваща на меден бакър.

Победата над несвободата ми изглеждаше вече като жалко инатене. Кого ще победя тук? Затворът е винаги с теб. Ако не е този, ще е друг.

В ключалката прещрака ключ. Съкилийникът ми се връщаше от разпит. През януари и февруари го викаха почти всяка седмица, обикновено в петък, за по три–четири часа, и той постоянно се прибираше все в едно и също състояние: ядосан, възбуден, с почервенели очи и подпухнали клепачи.

Лягаше на леглото си, въздишаше тихо, понякога дори хлипаше, а после — кой знае защо шепнешком — започваше да ми разказва колко му е провървяло. Все пак беше попаднал в най-чистия и културен затвор на цялата територия на бившия СССР. А можеше да го тикнат в мръсната пренаселена „Бутирка“. В ада на тъпаците. И тъй нататък.

Това моментално ме подсещаше за металния капитан, който ми беше обещал скорошно преместване, и аз настръхвах.

В затвора се смята за лош тон да се задават въпроси, затова мълчах. В крайна сметка швейцарският Гриша има за какво да се тръшка. Очертава му се доста неприятен параграф, няма роднини, няма адвокат, не получава колети. Няма на кого да разчита. Той води битката със затвора без ничия помощ. Но днес затворническите обичаи ми бяха станали толкова безразлични, че веднага попитах дребния си приятел:

— Да не те бият?

— Не, естествено — отвърна той и всички бръчки по лицето му се раздвижиха.

— Имаш вид, сякаш си плакал…

— Тук май си прав, майн камераде.

— Ще чифирясаш ли?

— Благодаря, ще се въздържа. Как можеш да го употребяваш това шайзе?

— Няма нищо друго за друсане.

— Ах, шер ами, да знаеше само как продават дрогата в Европа! — изказа се замечтано моят съсед. — Свободно! С избор! Влизаш в кофи шопа, а там зад щанда чака умен чичо на години и пред него има трийсетина добре натъпкани цигари и той сърдечно те пита: „Уот ду ю уонт, френд?“ Какво искаш? Те там обичат да говорят английски. А аз винаги отговарях: „Ай уонт ту флай, френд!“ Искам да летя! И той ти подава най-якия, здраво натъпкан джойнт и се смее: „Спешъл фор ю, френд!“ И аз отивам в ъгъла, сядам на фотьойла и запалвам — бавно, спокойно, с удоволствие, с ясното съзнание, че всичко е точно… И наистина отлитам, ту флай, риъли… Как да ти го обясня?

Стана ми гадно и отговорих:

— Няма нужда от обяснения. Отровите са също затвор. Всичко това ми е ясно. Ти кажи защо те бият.

— Не ме бият — махна с ръка Гриша. — Защо ще ме бият? Аз им казах всичко. Предадох всички. Аз не съм някой глупак, аз съм бивш съветски адвокат и съм наясно с нещата. Пипнаха ме с кило хашиш и три хиляди таблетки екстази. На място.

— Достоевски казва, че най-неуспешни престъпници са интелигентите.

Гриша изстиска жалка усмивка.

— Очакват ме дванайсет години лишаване от свобода в руската система, а тя е ужасна, знам го, виждал съм, няма да те лъжа, мон шер… Тя ще ме убие, това е повече от ясно… И аз написах чистосърдечно признание! С едно условие — до края на следствието и през целия период на съдебния процес оставам тук, в Лефортово. Не ме пращат в друг затвор. Ненавиждам руските затвори. Повярвай ми, видял съм ги доста. Бил съм навсякъде. И съм се насладил предостатъчно. Не желая да ходя там. Там е страшно. Смрад, мръсотия, ужасни криминални мутри, теснотия, болести, глад… Ад! Ад за глупаци!

Неочаквано ключалката пак изщрака. На вратата се появи силует на човек с кафяво сако, розова риза и сива вратовръзка. Незначителното му лице имаше уморен вид.

— Здравейте, другари — каза той с официален тон. — Аз съм прокурор по надзора. Има ли оплаквания, претенции?