Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Поклатих глава осъдително.

— И къде ще ходиш?

Максим призна без желание:

— Канят ме в една търговска банка за юрисконсулт, но още не съм решил…

— Коя банка?

Рижия изговори една дума.

— Чувал съм я — кимнах. — Бива си я. Собствениците са силни, талантливи момчета. Ще имаш там всички условия за професионално и кариерно израстване.

— Впрочем ти също повлия върху решението ми — каза изведнъж адвокатът и отново с наслада зачеса небръснатата си скула.

Толкова се учудих, че насмалко да изтърва от устата си запалената цигара.

— Пардон, ама нещо не чаткам к’ви ми ги редиш… Какво общо имам аз?

— Дълго е за разправяне.

— Давай все пак. Аз разполагам с време.

Рижия тъжно се усмихна, но в следващия миг решително се хвана за катарамата на колана и строго пое въздух през носа.

Вероятно точно така трябва да се държи човек, който е посветил десет години за постигане на професионален успех и изведнъж открива, че е разочарован от работата си.

— Завиждам ти — каза той най-сетне с тих глас.

— На мен? — малко оставаше да се разкискам. — По дяволите, аз съм в затвора! С мен е свършено! Чака ме присъда! И ти ми завиждаш?

— Да.

— Защо?

— Защото си винаги весел, спокоен и твърд и не се страхуваш от затвора.

— Бъркаш — рекох тъжно. — Бих искал да е така, но не е. Страхувам се. С всеки изминал ден се страхувам все повече и повече. Затворът е страшно място. Не може да не се страхуваш от него.

— Какви ги говориш? — възрази Рижия. — Не ти отива. Ще излезеш бързо. Присъдата ти няма да е голяма. Килията ще остане само екзотичен епизод от съдбата ти. Пак ще направиш пари…

Поласкан, сведох поглед.

— Такива като мен — замислено и тихо продължи адвокатът и с презрение тикна пръст в гърдите си — винаги ще бъдат за теб обслужващ персонал. Юристи, адвокати, счетоводители, консултанти, мениджъри — всички тези са само персонал за хората като теб… Ти си в затвора, аз съм на свобода, обаче аз съм от персонала! Вместо да стана милионер, вместо да съм господар на живота, търча по пандизите, дращя жалби, хабя си силите за приказки с тъпанари, откраднали в пияно състояние три копейки и предварително съгласни за три години общ режим! Не, не искам така! Искам да цепя през живота като железен булдозер! — очите на юриста хвърлиха искри и златната гривна издрънча в дървото на масата. — Ето защо идвам тук! За да се заредя от теб като с електричество!

Подсмихнах се тъжно. Добре че наивният столичен жител няма възможността да вижда как печеният пичага, господарят на живота вечерно време глухо ръмжи, заровил муцуна в твърдата като подметка възглавница (собственост на затвора). Как скърца със зъби от безсилие и се моли на всички известни му богове да му проводят поне две-три сълзици — но очите му остават сухи и в гърлото му също няма влага, сякаш бившият банкер, бившият честен човек неочаквано е пресъхнал. Като храст, забравен от градинаря…

— Слушай, приятел — прошепнах тайнствено, — ти би ли могъл… само не се учудвай, окей?… Да си разрежеш кожата, да напъхаш в собственото си месо диаманти и да ги прекараш през граница?

Рижия трепна. В очите му заиграха дяволски зелени пламъчета, каквито не бух виждал дотогава.

— Искаш да прехвърлиш скъпоценни камъни на запад? — шепнешком попита и той, заинтригуван.

— Ами — усмихнах се аз. — Откъде камъни у мен? Просто така попитах.

— Лично аз бих могъл — без да се замисля, отговори юристът. — Режеш и пъхаш, какво толкова? А комисионата каква е?

— Половината.

— Бива. Кога да стане?

Усмихнах се още веднъж и го порязах:

— Извинявай, питах от чисто любопитство.

Успях да се усмихна многозначително, сякаш наистина някъде там, на свобода, ме чакаше скрито сандъче с диаманти и изумруди. Уви, не бях скътал камъчета. Не заделих за черни дни. Не спастрих стотина бона за непредвидени неприятности. Всичките ми пари, до последния грош, бяха инвестирани. Такава финансова политика носеше на банкера Андрюха все нови и нови доходи; капиталът растеше, за какво да купува скъпоценни камъни, да замразява пари? Акции, ценни книжа — ето кое носеше злато на банкера. На финансовия пазар парите се въртят максимално бързо, хвърчат като куршуми от един собственик към друг и бързият, ориентиран участник винаги може да разчита на печалба. А скъпоценните камъни какво са? Вложените в тях пари са сигурни, но слабодоходни. Само някой загубен валутен спекулант от времената на Совдепия би могъл да се поблазни от подобен мъртъв вариант. Когато в страна на всеобщо равенство (тоест нищета) над главата ти виси смъртен параграф, щеш не щеш, започваш от страх и безнадеждност да купуваш всичко, което можеш изгодно да засилиш на Запад…