Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Няма — отговорих аз.

Добре виждах всичките затвори на прокурора. Вратът му страдаше, затворен във възела на връзката, обширният увиснал корем — в затвора на колана. Моравият нос на прокурора и бузите с гъста мрежа капиляри явно сочеха затвора на алкохолната зависимост, а неговият унил, безразличен поглед, който равнодушно се плъзна по мен и по Гриша, свидетелстваше, че самият занаят на чиновника, неговата работа, начинът му да си изкарва хляба са му дотегнали, омръзнали, додеяли и също са му като затвор.

Той изслуша отговора, незабавно се обърна и си тръгна — този циментиран в собствените си затвори неенергичен и уморен човек.

— Най-сетне! — рече със задоволство капитан Свинец и се усмихна. Жизнерадостно, пролетно. — Най-сетне! Да знаеш, винаги съм вярвал в тебе! Знаех, че един ден ще ми разкажеш всичко. Правилно постъпваш, да знаеш. Не е в твой интерес да мълчиш…

Унило пушех и размишлявах, че отстрани изглеждам в пълен унисон със ситуацията, както се полага, от главата до петите: блед, изпосталял, с безжизнен угаснал поглед, с износен анцуг и маратонки без връзки. Жалък затворник. Объркан, заплетен в лъжите си, бездарен, надценил силите си глупак.

— Може би те учудва — продължи доволното ченге и се заразхожда, без да бърза, из кабинета, — че толкова упорито, вече половин година, се опитвам да измъкна от тебе нещо, което ми трябва. Обяснението е просто. Заедно с този, как му беше името, Феферонов…

— Фарафонов.

— Да. Значи така — Свинец се позапъна. — Заедно с него беше убит служител на милицията. Офицер. Нещо повече — мой добър познат. Боен другар… Разбираш, предполагам, че това моментално превръща обикновения криминален случай в изключително важен криминален случай! Който трябва да бъде разкрит на всяка цена… И ще бъде разкрит! — капитанът прибра тефтерчето, където бе записал назованото от мен име, закопча джоба и отново закрачи напред–назад, масивен и внушителен като концертен роял.

Първокласният тъмносин костюм от тънък вълнен плат му стоеше перфектно. Белоснежна риза бе опъната на гърдите му. Идеално избръснатите му страни светеха гланцово. Остър и свеж мирис на скъпа тоалетна вода гъделичкаше ноздрите ми, предизвиквайки спомени за добрите стари времена — дните, когато деловият късметлия Андрюха, шикозно облечен и ароматизиран, въртеше главозамайващи милионни сделки и гребеше от живота с пълни шепи.

— Всъщност как ти се струва костюмарката ми? — самодоволно попита човекът от криминалната, проследил погледа ми.

— Бива я — измънках.

Свинец приседна на ръба на стола. Дървеното изделие тъничко изскърца.

— Тогава, през август, при първата ни среща, ти май наистина си рече, че съм пълен профан в облеклото, а?

Свих рамене.

— Наложи се да те метна — призна квадратният капитан и дружески ми намигна. — Специално взех ония кожени гащи назаем. От братовчеда. Знам, че ти харесаха. Хубави гащи. Практични… За мен беше важно да се убедя, че си наистина този, за когото се представяш. Така че, както виждаш, не си чак толкова изпечен лъжец!

— Защо решихте, че съм лъжец? — възразих вяло, усещайки как бузите ми горят сякаш от силни шамари.

— Ами че то ти го пише на челото — делово съобщи Свинец. — С големи букви. Нали си мислиш, че си най-великият. Че си най-умният и хитрият. Шампионът. Но, между нас казано, още си много далеч от титлата… — квадратният капитан с импозантен жест бръкна във вътрешния джоб на сакото, извади плоска, жълто лъщяща, очевидно златна табакера, извади цигара „Кептън Блек“ и я запали, учтиво пускайки пушека настрана. — Почти всеки ден — похвали се той — пипвам по някого от вашего брата. Само през последния месец сгащих петима. Все бандити, убийци, аферисти и крадци. И всеки, както се досещаш, си има тайна квартира. Да се крият от жените. Или от милицията. И какво ли няма по тези квартири! — по кръглото лице на служителя на Московската криминална милиция се изписа замечтан израз. — Телевизори, компютри, стерео-видео, факсове-ксерокси, всевъзможни парцали, часовници, златце… Дрога, естествено, хашиш, кокаин, хапчета за възбуждане на девойките, киселина, амфетамини и тъй нататък… И пари. В чували, в кутии, в пакети, в куфари, в калъфки от възглавници… Килограми!

Досрамя ме. Горе-долу със същата квартира разполагаше навремето богатият веселяк Андрюха.

В този миг на малкото прозорче кацна кафяво врабче. То мелодично изчурулика нещо, изпърха с крила и изчезна. Съобщението беше напълно разбираемо: навън е пролет, слънце, въздух, какво сте се свили тук, в прахоляка и полумрака? Бързайте да живеете, да се движите, да се наслаждавате!