Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Влизай! — басово се провикна възбуденото от пролетта ченге.

На носа на Хватов се кипреха нови очила. Стъклата им отразяваха слънцето от улицата.

— Вече приключваме — съобщи Свинец. — И приключваме, както се досещаш, почти като приятели. Нали така, Андрей?

Неопределено поклатих раменете и врата, което можеше да се тълкува и като съгласие, и като възражение. Човекът от Криминалната милиция още веднъж ме потупа по рамото и се насочи към изхода.

— И все пак вратовръзката ти не отива на ризата — казах в квадратния му гръб. — А обувките с такива върхове излязоха от мода преди две години!

Никога не бива да се оставя последната дума на опонента.

Свинец бавно се обърна. На лицето му се изписа обида. Той осъдително поклати глава, мушна ръце в джобовете на панталона и излезе.

Сведох очи. Виеше ми се свят. Очевидно именно в такива дни — слънчеви и свежи — се предават и най-закоравелите престъпници. Истинският живот нахлува в тях, в техните уши, ноздри и очи, с ярките си багри, с резките звуци, с мириса на влага, пръст, стопен сняг, примесен със скъпите ухания на тези, които идват да ги разпитват, а после се завръщат обратно в свободата, в април, там, където водата капе от капчуците, където всички са усмихнати, където блондинките преследват шампионите.

А престъпниците, предали се и предали своите съучастници, остават да гният в задушните килии, скърцат със зъби, завиждат и мечтаят да победят затвора по какъвто и да било начин.

През целия март пролетта проникваше в килията и в мен постепенно, полека-лека — с жълтите слънчеви лъчи, с гласовете на птиците, с влажния дъх на топлия вятър. Излязъл в карето за разходка, не можех да си наложа да започна задължителното бягане — стоях дълго с отметната глава и зяпах небето: тежко, яркосиньо, изпълнено с безформени рехави облаци, ту бледожълти, ту бисерно виолетови. Те изглеждаха като пера на огромна и всесилна птица на щастието, долетяла в моя град. Но не и при мен. Не при мен.

Жегнат от поражението, нанесено ми от капитана, реших да уравновеся ситуацията с незабавна победа над следователя.

На последните разпити през март постигнах небивал успех. Когато Хватов за пореден път разтваряше дебелото ДЕЛО, аз прочитах вече цели абзаци — моментално улавях смисъла им.

Сега ми беше известно, че по същото ДЕЛО се разследват освен мен още четирима, а друг един е обявен за издирване. Научих, че трима от четиримата лежат, както и аз, в изолатора, а един е пуснат срещу подписка. Тримата задържани (включително министърът) не дават показания, затова пък онзи, който идва за разпитите от своя топъл и сит дом, чистосърдечно си е признал. Тъкмо върху неговите показания се гради цялото обвинение.

Успях да извлека от дебелия сив том доста полезни неща. Знаех, че следствието всеки момент ще бъде приключено, че доказателствата вече са налице, че аз не съм главният обвиняем, а фигурирам само в един от епизодите. Сумата на присвоеното от държавната хазна клонеше към петдесет милиарда рубли. От тях с мое участие бяха откраднати шест милиарда — приблизително милион и половина долара.

Научих и подробности. Прочетох десетки листове. Научих се. Победата дойде, след като усъвършенствах метода. Направих лепило от хляб, изрязах с бръснарско ножче от първата паднала книга двайсетина реда с текст и ги налепих върху хартия. Документът, който изработих, точно имитираше лист от ДЕЛОТО. Имаше същите размери, същата дължина на редовете, същата големина на буквите и приблизително същото разстояние между редовете. Изготвянето на тренажора ми отне седмица.

Гриша, както и предишните ми двама съседи, здраво злоупотребяваше със съня и не напускаше царството на Морфей преди десет сутринта. Аз пък, помнейки, че християнският Бог е заповядал да будуваме, ставах в шест часа. После сядах с гръб към вратата, вадех приспособленията и действах.

Още през първия ден контрольорът забеляза през шпионката, че клиентът е зает с нещо важно, отвори „амбразурата“ и директно попита:

— С какво се занимавате?

— Конспектирам Наказателно-процесуалния кодекс, гражданино началник! — рапортувах бодро.

Вертухаят се изкашля недоверчиво и затвори „хранилката“.

Хлебното лепило произведох в устата си. Острието отчупих от самобръсначката еднодневка.

— … Как сте със здравето, Степан Михалич? — попитах Хватов. — Бибиткат ли враговете?

— И още как — поде тона ми следователят, настани се на бюрото и включи техниката. — Миналата седмица дори ходих на лекар…