Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

С лице към стената — това е руската Уолстрийт.

Пратката ме настигна на изхода, в стаята за прегледи. Преди осем месеца точно тук ми казаха да си разтворя задника. Тогава бях новодомец, а сега отпътувах към неизвестността.

— Имате колет.

Донесоха чувалчето. Сложиха на масата пред мен пакетите с храна и дрехи. През найлона грееха ярки ябълки.

— Проверете и се подпишете.

След час напуснах Специалния следствен изолатор номер едно-точка-едно. Бях напълно окомплектован. Натоварен с чай, захар, цигари, плодове и бельо, аз едвам се побрах в желязната будка на затворническия фургон. На конвойния, облечен с камуфлажна униформа, дори му се наложи да натисне с рамо вратата, за да пусне резето и да ме остави насаме с нещата, изпратени от жена ми, за да оцелея, да се спася.

Оставаше да го изпълня. Да оцелея, да се спася. И може би дори да си извоювам свободата.

Москва, ако гледаш схемата на пътните й магистрали, наподобява разкривено колело. Огромните масиви от хиляди сгради са прорязани от окръжностите и радиусите на улиците и проспектите. Подобна организация на движението винаги е готова да напомни на всеки, бил той кореняк или пришълец, за центробежно-центростремителния ред на тукашния живот; впрочем на същото правило се подчинява и цялата страна. От периферията й към центъра се движат хора, пари, информация, в обратна посока, към покрайнините, летят правителствени разпореждания, лъскави списания, телевизионни програми, а понякога и танкови колони. В близост до центъра човешката маса е по-гъста, по-сбита, напрежението е по-голямо. По краищата цари тишина и мирна полудрямка.

Така си мислех в ранната утрин, като разглеждах схемата на градските пътища и решавах по какъв точно начин да се добера до местоназначението. Кредиторът, който вчера ме извика на среща, имаше офис в противоположния край на мегаполиса. Предстоеше ми да измина почти седемдесет километра по улици, задръстени от хилядни тълпи, големи и малки автомобили, камиони, трамваи и автобуси.

Как точно да пътувам? През центъра, запушен от транспорта, или по околовръстното? Всеки разумен азиатец несъмнено би избрал по-дългия път като по-лек и спокоен. Макар че той е едва ли не три пъти по-дълъг. Наивният европеец, напротив, би премерил с линийка разстоянието от точка А до точка Б, би пресметнал какво печели, след което би се метнал на волана и не би имал повече никакви съмнения.

През тази сива, намръщена пролетна утрин аз — осъжданият, безработният, безпаричният — реших да се почувствам европеец и малко след седем се упътих право към центъра. Едновременно с мен се размърдаха и раздвижиха още десет милиона големи и малки същества, официално живеещи в столицата, както и няколкото милиона пришълци, гастарбайтери, незаконни имигранти, лица без регистрация и туристи.

Десетки хиляди камиони пристигнаха от съседните области. Хиляди автобуси и стотици електрички докараха пак оттам евтината работна сила. Градът се събуди, колелото се завъртя.

Тръгвам точно през центъра, през самата месомелачка. В крайна сметка това си е моят град, защо трябва да заобикалям, след като има кратък път по права линия?

— Искам да бъда европеец! — измърморих. — Искам да бъда европеец!

Бях се подготвил за разговора с кредитора. Бях облякъл най-хубавия си костюм. С него преди двайсетина дни ходих за последната си среща с бившия бос Михаил. Сега салатеното сако и пясъчният панталон отново влязоха в действие.

Както винаги, споменът за бившия ми приятел предизвика болка, спотаена досада. Горкият Михаил, клетият Миша Мороз! Какво ли ще прави сега? Сам си прецака всичко. Естествено, не бях повярвал на неговите приказки за загубения милион. Милионът със сигурност си е цял–целеничък. Скрит е. Разпределен по тайни места. Само че каква е файдата от всичко това? Има едни холивудски екшъни — обикновено с нисък бюджет, — където на финалната сцена главният герой изчезва магично с цял куфар пари в брой. Героят — отрицателен, но дяволски чаровен — дръпва с дясната си ръка куфара, с лявата — задължителната блондинка и изчезва… Накъде? Към какъв живот? Какви ще ги върши? За какво ще изхарчи голямата сума с толкова апетитно, сочно наименование?

Озъртай се, когато излизаш, скъпи Михаиле. Стой си кротко и не надигай глава. Харчи си по малко откраднатото. Никога няма да спастриш втори милион. Няма да се издигнеш по-нагоре. Миналото ще виси на краката ти като гюлле. Ти предаде и продаде отначало един човек, после още неколцина. Така че сега — живей, дишай, изразходвай капиталеца си. Жалък беглец, обременен от неврози. Мислиш ли, че милионът ще ти замести обичта и спокойствието? Съмнявам се. Ти ще се криеш, ще местиш скривалищата, ще се страхуваш и ще трепериш, ще броиш и преброяваш, ще се тресеш — това е твоето бъдеще, скъпи ми бивши приятелю.