Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— На свобода с чиста съвест — цитирах популярния лагерен лозунг.

— Да! — възкликна разпалено помиярът. — Точно така! Нима свободата и чистата съвест не са това, към което всеки човек се стреми? Нима не се стремиш към своята свобода?

— Моята свобода си е винаги с мен — отвърнах. — Тук, зад решетките, съм също толкова свободен, колкото и там, отвън. А съвестта не е тенджера. Тя не може да се измие.

„Защо, за какъв дявол обсъждам въпросите на съвестта с този доносник?“

— Стига си ме агитирал, Гриша.

— Аз не те агитирам — усмихна се лъчезарно подлецът.

— Просто искам да ти помогна.

„Ти вече ми помогна. И как ми помогна само! Разруши всичките ми планове. Как да живея с теб отсега нататък? Нали ще трябва да те гледам в очите! Да те поздравявам сутрин! Да се шегувам! Как ще съществувам под един покрив с осведомител? Как ще сядам с теб на една маса? Как ще търпя присъствието на такава гадина?“

Но мина една минута, втора — и получих ясен отговор на своя въпрос. „Амбразурата“ изведнъж се отвори.

— Рубанов! — повикаха оттам. — Има ли тук Рубанов?

— Има.

— С БАГАЖА!

Третото в живота ми лаконично и жестоко нареждане посрещнах спокойно. Философски. Не като просветлен мъж, не като борец с идеята на затвора, а като обикновен опитен арестант.

Да, истински ненавиждах това „С багажа!“ — то безцеремонно рушеше всекидневния ми живот, откъсваше ме от мястото ми и ме повличаше някъде нататък, към дълбините на затвора, към неизвестното бъдеще; но междувременно отдавна се бях изморил да се страхувам от неизвестното и посрещнах този нов удар с доза здравословно равнодушие. Съвременният арестант лесно се поддава на дресировка. Казват му: „С лице към стената!“ — и той моментално се обръща в нужната посока. Нареждат му: „С багажа!“ — и той послушно си събира партакешите. Бързо, чевръсто, без излишни движения.

Бях готов за пет минути. Гащите, чорапите, книгите, тетрадките се сместиха в един пакет. Храната остана за доносника. В памет за благородния жест на двамата стари приятели, Фрол и Демби, не взех нито чая, нито маслото, нито цигарите — нека всичко това напомня на гада Гриша за мен, когато в килията настанят следващата жертва на неговото коварство. Нека. Не ми се свиди.

Дюшекът беше навит на руло, завързан, вързопът стегнат. Оставаше време за последен разговор.

— Сбогом, Гриша — рекох аз, седнал срещу швейцареца. — Знам, че си доносник и помияр. Искам и ти да знаеш, че аз знам. И че винаги ще го знам и ще го помня…

Думите ми не изненадаха Гриша. Погледът му стана строг и добър като на учител. Брадичката му леко се изкриви.

— Сбогом, Андрей — спокойно отвърна осведомителят. — Като се срещнем на свобода — ще хвърлиш камък по мен…

— Бъди сигурен — предупредих го аз, — че този камък ще те застигне на всяка цена! Такъв камък ще бъде, че ще го помниш цял живот! Ще те застигне, не се съмнявай!

Гриша не продума нищо.

— Как можа? — попитах го тихо. — Плюскаш хляба ми, а после ходиш при ченгетата и тропаш! Всеки път се връщаше весел и в настроение! Защото там са ти давали доза! Даваха ти да се друсаш, нали? Пушил си или си шмъркал, или си се целнал във вената, така ли му викате вие, наркоманите? И си докладвал! Как можа?

— А какво очакваш да правя, мон ами? — емоционално рече Гриша. — Чакат ме дванайсет години. В тази страна нямам нито роднини, нито близки. Как ще оцелея в ада на тъпаците? Скоро ще направя петдесет! Как да издържа до края на присъдата? Как ще изляза на свобода? Беззъб старец! Туберкулозен, импотентен инвалид! Много ли ти навредих? Ти си млад. Ще излезеш след три години. А аз какво — да гния тук до смъртта си?

— Как можа? — простенах, игнорирайки оправдателната тирада на подлеца. — Как можа да ме излъжеш така? Аз ти вярвах ! А ти ме излъга! Аз ти вярвах ! Делях с тебе залъка хляб! Притеснявах се за тебе! Търках ти гърба в банята! Разказвах ти плановете си! А ти си докладвал! Как можа?

— Можах — призна Гриша. — Опитах и можах. Не беше трудно…

Изведоха ме от килията. Без да ми напомнят, се обърнах с лице към стената. И я разгадах. Разбрах я. Изобличих тази стена — това е същата стена, на която е кръстена една крива и тясна уличка в Ню Йорк. Легендарната Уолстрийт. Тя и досега е в мечтите на руските бизнесмени. Всеки втори бленува за главозамайваща финансова кариера с резултат: офис на улицата, наречена стена, милиони, съпруга от редиците на холивудските кинозвезди.

А в действителност вместо милионите получаваме един ден само деловото метално разпореждане: „С лице към стената!“