Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Наоколо се бяха струпали двайсетина отворковци като мен. Потокът от коли се беше разделил на две: едни предпочитаха да изчакат, но да прекосят опасното място по правилата, докато другите се опитваха да се стрелнат по какъвто и да е начин, дори под заплахата от милиционерска свирка и глоба.

Докато се опитвах да заема удобна позиция, засякох някого и чух възмутен клаксон.

— Извинявай! — промърморих по адрес на засегнатия. — Тук царят вълчи закони, приятел. Ако искаш да караш по правилата — бягай на опашката, при уравновесените!

Но „приятелят“ прояви учудваща настойчивост и все пак успя да ме задмине. Очуканата кърма на грозния броненосец, произведен на бреговете на азиатската река Москва, се заклати пред очите ми. Грапавата буца в гърдите ми избухна в хиляди огнени искри. Накарах мотора да изреве. Гумите нададоха пронизителен писък, каучукът изпуши. Потегляйки с мръсна газ, аз заобиколих нахалника, засякох му пътя, още веднъж — този път победоносно — изсвистях с гумите и префучах. За жалост наглата ми маневра не донесе особена полза. След петдесет метра, на средата на моста, потокът отново спря, а упоритият ми съперник се озова в съседната лента, на около пет метра от мен; видях как той сваля стъклото, крещи нещо по мой адрес и гневно върти очи. Това ме заинтригува, аз също свалих прозореца и подадох глава навън.

— Абе ей… Ти бе… Бе що не… — вряскаше засегнатият и трупаше в зловещите закани мръсни намеци.

Този около четирийсетгодишен зрял мъж със забавен каскет особено акцентираше върху възможната сексуална връзка помежду ни с пасивно участие от моя страна. Изумрудени звезди заискриха пред очите ми. Главата ми с остатъците от алкохолни пари, замътнена от махмурлука, отказваше да мисли. Възприех непоносимото за лежал в затвора човек оскърбление не с мозъка, не с разсъдъка, а с цялата си напрегната, разкъсващата се на части природа.

— Какво?! — изревах басово. — Какво?! Какво каза?

Дръпнах с всичка сила дръжката, засилих вратата с рамо и изскочих в пространството. Опонентът, явно жегнат, се втурна насреща ми. Големите му месести уши мърдаха агресивно. Облеклото му се състоеше от същия като моя трикотажен анцуг с тъпанарски лампази и същата развлечена фланелка. С единственото изключение, че моите парцали не носеха никакви надписи (те ме дразнят), докато гърдите на врага ми кичеше едър англоезичен призив: ДОБРЕ ДОШЛИ В ШВЕЙЦАРИЯ!

Разчетох буквите и усетих, че се вледенявам от омраза.

— Ела тука! — креснах. — Давай! Хайде!

В плановете ми изобщо не влизаше сбиване. Такива схватки, дори най-леки и бързи, непременно завършват с драскотини, кръв и конкретни материални загуби във вид на скъсани дрехи. Забързан за важна среща с важен човек, по никакъв начин не можех да си го позволя. Ако желаех боя, щях непременно да изскоча от колата преди неприятеля. За да го ударя с вратата на собствения му автомобил, докато той се надига от седалката. Щях да го атакувам веднага, пръв, без да хабя ценни мигове в заплашителни възгласи.

Но този път бях изтървал момента. Нещо повече, когато скъсихме разстоянието с врага, открих, че той е цяла глава по-висок от мен и че ръцете му са доста по-дълги от моите.

— Бе що не ти… — ревна противникът, протегнал към мен жилавите си горни крайници — Бе що не ти…

В отговор избълвах куп псувни от най-отбраните, най-кошмарните, на каквито е способен обитател на руските затвори. Но не успях да победя разярения гражданин по акустичен път. Той ме бутна силно, после още и още веднъж.

Навремето бойното ми тегло беше седемдесет и два килограма. За жалост най-важните от тях — месото, мускулите на раменете и ръцете, мазнините в кръста — бяха останали в килията. Тоест участниците в схватката спадаха към различни категории. От друга страна, юмруците ми добре си спомняха многохилядните удари по циментовите подове на лефортовските дворчета за разходка, тъмнорозовите белези още си личаха по кокалчетата. Реших в краен случай да счупя на този глупак долните ребра — по две отдясно и отляво — и задебнах момента за контраатака. Ето сега мога да ослепя разпалилия се дядка, като го блъсна с глава в горната част на носа, след това ще го сритам с коляно в чатала, а после ще го поваля и ще го довърша със серия ритници…

Но в решителния миг, когато цялото ми тяло се беше напрегнало за първия, най-важен удар, рационалният арестант в главата ми, чифиросаният философ, постоянното присъствие на зандана — оживя и тихо ми припомни, че за нанасяне на средни телесни повреди ме заплашват минимум три години при общ режим. А като се има предвид и съдебното ми минало — направо четири! Тази мисъл мигновено охлади моя жар. Демонстративно свалих ръце.