Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Намръщих се презрително.

— Защо го правиш? Това благотворителност ли е? Нямам нужда от услуги и благородни жестове. Още по-зле ми става. Като ми прави някой услуга, ми разваля съня.

— Зарежи темата — изправи се Рижия. — Трябва да има някой, който да идва и да те вижда, да е наясно какво става с теб. Това е затвор в края на краищата! Ако зарежа сега твоя случай, ще престана да се самоуважавам…

— Не обичам патетичните думи! — отговорих, понесен от вълните на отчаянието. — И не желая да участвам в игри на благородни Д’Артаняновци! Всеки труд следва да бъде надлежно заплатен! А сега не мога да ти го осигуря. Край. Повече няма да идваш.

— Ще дойда, Андрей. Непременно ще дойда.

— И как ще ти платя?

— После ще видим. Като излезеш.

— Не мога да обещая.

— Няма нужда от обещания. Повярвай ми, имам личен интерес да идвам при теб безплатно.

— Какъв?

Юристът се усмихна.

— Няма да ти кажа. Може би някой друг път…

— Казвай защо!

Рижия взе да закопчава удобния си кожух.

— Защото много те уважавам, Андрей. И искам да направя нещо за теб. Просто така. Да ти помогна. Ти скоро ще излезеш от тази дупка, повярвай ми. И тогава ще можеш да ми бъдеш от полза.

— Скоро ли? — изправих се и аз. — И кога?

— Ами до година, година и половина. Максимум — две…

— Две години? — ревнах аз. — На това ли му викаш скоро?

— В твоето положение ще е прекрасен резултат. Да, между другото! — адвокатът ми протегна красивата си тясна длан. — Весела Нова година!

Все пак хванах времето за разходка. Но ми се отщя да тичам и да скачам. Цял час бродих унило от ъгъл до ъгъл с ръце в джобовете и се опитвах да преглътна вълнението.

Рижия си беше получил аванса още през лятото, докато и аз, и моят бос си бяхме на свобода. Сега се оказваше, че това са единствените пари, които е взел. Първите и последните. Босът отдавна е излязъл, но не се обажда и не плаща на адвоката ми! И този адвокат току-що ми даде да разбера, че авансът му е отработен отдавна и всички по-нататъшни негови действия са продиктувани от алтруизъм…

И това се случва точно сега, когато ми светна, че до този момент на моята победа над затвора е пречела само глупавата ми вяра в глупави идеали — в приятелството, почтеността или силата на духа. Сега, когато реших, че е крайно време да отхвърля романтичните фантазии, да зачеркна плановете, да забравя скъпия си бос Михаил и да се захвана с това, което се нарича „отърваване на кожата“. Може и да е проскубана, но си е моя. Точно в този момент, когато безкрайно ми е необходима сигурна връзка със света отвън и надеждни хора там, моят личен адвокат ми заявява, че не му е платено! Точно сега, когато съм решил да уредя няколко статии по вестниците и да драсна няколко писма до най-близките си делови партньори с молба да попритиснат следствието, да ми ходатайстват! Точно в мига, когато осъзнах, че е дошло времето да действам сам, без да мисля за онези, които ме предадоха — ме предават още веднъж и собственият ми защитник ме ориентира да се подготвя за две години затвор! Как и какво трябва да направя, за да се спася?

Ето Радченко, легендарният валутен спекулант, е бил човек от друго тесто. Не си е пълнил главата с медитации и четене на учебници за тренировки на вниманието и паметта. Моментално е вербувал адвоката си и е действал сам, без да разчита на никого. Защо не действах по същия начин?

— Днес няма ли да бягаш? — попита ме Гриша.

— Няма да бягам.

Защо да бягам? Къде? За какво? Всичко се обърка. Плановете рухнаха. Не успявам да прочета като хората дори и една страничка от ДЕЛОТО. Босът избяга. Заедно с него изчезнаха и моите пари. Адвокатът ме уведомява, че идва при мен безплатно…

— Правилно — бодро рече швейцарският поданик. — От тях не можеш да избягаш. И от себе си също…

Трепнах. От вълнение и злоба вътрешният ми монолог беше завършил с произнасяне на последните неща на глас.

— Какво имаш предвид? — попитах аз, заех поза за лицеви опори и започнах да налагам пода с юмруци.

Ударите трябва да са силни, болезнени. Това ми успокоява нервите.

Гриша помълча.

— Пардон — рече той след малко. — Мисля си за свои работи…

Всяка година на трийсет и първи декември нещо ме тегли обратно към Совдепия. При нейните трогателни песнички с акордеони и влажни ягодови лехи. При бонбоните от соя, варените картофи, топеното сирене, при изгладените пионерски връзки, сметановия сладолед „пломбир“, някогашните ленти на магнетофоните, при усмихнатите портрети на космонавтите с ведри погледи, при черно-белите сериали за безстрашните разузнавачи, при песничките за Байкало-Амурската магистрала. При омазаните шофьорски ватенки и подсладеното вино, при изтърканите от четене списания от колхозната библиотека. При влажните войнишки партенки, изжулените приклади на караулните карабини и албумите със снимки от казармата.