Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Явно се заседях тук. Време е да си ходя. Възнамерявам да действам. Трябва ми това…

Изписах върху първия лист думата „информация“, показах я на юриста, отместих го, веднага хванах втори лист, написах с размах „Миша Мороз“.

— Необходими са ми новини оттук.

Върху третия лист се появи: „линия на поведение“.

— Не можем просто така да седим и да чакаме, ако не знаем дали това е правилно…

Адвокатът кимна с разбиране и попита, също много тихо:

— Какво искаш да направя?

Замислих се. Написах.

— Какво ще кажеш за този вариант?

— Глупав е — шепнешком, с изразителна гримаса отговори адвокатът, подпрял лакти на масата и събрал пред лицето си бели длани с изрядно обгрижени нокти.

— Ами така?

— Това не е възможно.

— Ами така?

— Нерационално е.

— Ако включим ето тези?

— Няма да помогне. Ефективността им е нулева. От опит го знам.

— Тогава правим така.

Адвокатът хвана своя флумастер и също прибягна до помощта на хартията.

— Тогава те правят така.

— Съгласен съм. Но ние изиграваме ето така…

— Ще ни отговорят ето така. Изпращат ни тук.

— Не ни изпращат.

— Изпращат ни, и още как! И ако това се случи, на тебе ще ти се…

Адвокатът с явно удоволствие изписа какво очаква най-близката ми роднина по възходяща линия. Изразително изпсувах на висок глас към всички ъгли на кабинета. Нека чуят какво мисля за тях!

Спряхме и старателно унищожихме използваната хартия. Разкъсахме всеки лист на не по-малко от трийсет и две части. Енергично действайки с четири ръце, двамата с Рижия произведохме цяла купчина безформен боклук, разбъркахме я и бързо, но внимателно я натоварихме в чантата. Когато едно малко парченце хартия изведнъж се изплъзна от ръката ми и се запремята към пода, не ме домързя да се наведа, да го напипам върху прашния линолеум и да го вдигна.

Не бих им предоставил и най-малкия шанс. Няма да им дам нито бит информация. Няма да измъкнат от мен едничка буква дори! Същевременно обаче ще получа от тях всичко, което ми трябва.

— Добре — продължих, — забравяме го това. Свържи се с ето този човек…

— Той не ми вдига.

— Тогава с този.

— Той каза, че ще направи всичко възможно, за да ти помогне, но не и в скоро време.

— Така ли каза? „Ще помогна, но не в скоро време“?

— Да.

— Мръсник…

Юристът сурово въздъхна:

— Слушай, отдавна съм се обадил на всички. Въртим се в кръг…

Махнах нервно с ръка.

— Тогава се свържи… Свържи се… Тогава открий… Сега ще ти кажа… Чакай да помисля…

— Мисли — кимна Рижия.

Изведнъж ми се стори, че е почти равнодушен. Ядосах се. Адвокатът също е длъжен да си напъне мозъка! Не е ли задължен с всички сили да търси пътища за спасяването на клиента? Може би трябва да го хвана за яката, да го разтърся едно хубаво и да изръмжа някоя класическа фраза от гангстерските филми, нещо традиционно: „измъкни ме оттук!“, „не ме интересува как, просто го направи!“ или „струваш ми куп пари!“ — нещо простичко, каквото обикновено крещят разярените хлътнали мафиоти с прекрасни вратовръзки и хващат адвоката си за ревера.

В края на краищата изписах ясно няколко думи, изразяващи мисълта, която ме мъчеше, сложих накрая голяма мазна питанка и поднесох към очите на Максим надписа: „За какво ти се плаща?“

Юристът сведе очи. И моментално драсна отговора. Имаше красив почерк, бърз, четлив и удобен за очите. „Отдавна не ми плащат.“

— Четири месеца — уточни той на глас и за онагледяване на тази новина вдигна четири пръста.

Замръзнах от смайване.

— Защо не ми каза досега?

— Ами защо да те изнервям? Не се притеснявай, всичко ще се оправи…

— Обади се тук — моят флумастер отново се разхвърча по хартията. — Или ето тук…

Рижия се натъжи.

— И тук, и там само обещават.

— Тогава — на тези хора, те обезателно ще платят…

— Не се нервирай.

— Какво значи „не се нервирай“? — пак ме хванаха бесните. В гърдите си усетих силно, почти електрическо парене. Ченето ми изхвръкна напред. — Няма да работиш без пари, я!

— Ще измислим нещо. Ще звънна още веднъж на всички и следващия път…

— А ще го има ли този следващ път?

Опитах се да се усмихна горчиво и сурово като истински арестант. Като врял и кипял постоянен обитател на политическите зандани. Като истински просветлен мъж. Но отстрани трябва да съм изглеждал доста жалък и кисел, защото Максим Штейн ми хвърли пълен с тъга съболезнователен поглед.

— Ще го има! — рече той много тихо, но с твърдост, която ме учуди, и стисна устни. — Ще дойда следващата седмица. Непременно.