Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Вземете книга. Която и да е. Отворете я, сложете я на масата пред себе си, след това я обърнете на сто и осемдесет градуса и я отместете на една изпъната ръка разстояние. Седнете странично. Завъртете леко глава. Дръжте се непринудено. Чоплете си носа, почесвайте се, посмърчайте, свирукайте си пандизчийска песничка — всичко трябва да изглежда така, сякаш съдържанието на книгата изобщо не ви интересува. И се опитайте да четете. На пръв поглед това прилича на безумие. Но след пет седмици упражнения успехът ви е в кърпа вързан.

Засега не съм видял нищо, което да ме заинтересува сериозно. Но имам предостатъчно време. Следствието ще се точи още поне половин година. Схватливият Хватов ще ме посети още поне петдесетина пъти. И аз малко по малко ще измъкна от ДЕЛОТО всичко, което ми трябва. Ще измъкна необходимата информация дума по дума, изречение по изречение.

При всяка визита на рязанския чичка — а той както винаги идваше два пъти седмично да ме тормози за почерка и други експертизи — вече успявах да прочета по десетина, понякога и петнайсетина реда. За жалост информацията беше с нулева стойност — всичко това бяха някакви ужасно дълги абзаци чисти канцеларизми.

Но веднъж зърнах протокола от разпита на моя съпроцесник, министъра. И разчетох думите „настоявам“, „отказвам“, „моля“, „запазвам си правото“. От прочетеното направих извода, че министърът мълчи като мен. Във всеки случай не се е разпял да сподели всички подробности. Значи и ти си затваряй устата, рекох си аз.

Естествено, бих предпочел Хватов да отваря своя интересен том на страници, които засягат лично мен. Но нито веднъж не извадих такъв късмет.

— Подпиши — рязанският неврастеник ми подаде току-що разпечатания протокол.

Отгоре на листа беше сложил химикалката си.

— Имам си моя — отвърнах мрачно.

Деловите хора винаги ползват само собственото писало. Не изневерявам на правилата на етикета дори в Лефортовския затвор — поне в това съм удържал победа. Небрежно издърпах листа изпод дебелото черно пособие за писане на следователя, насочих стилото си и тъкмо да украся с автографа си процесуалната бумага, когато си спомних, че без адвокат не трябва да подписвам нищо, и рекох:

— Да почакаме.

— Преди десет минути сякаш имаше шило в задника, толкова копнееше за разходка — констатира равнодушно Хватов, — а сега не бързаш за никъде…

Влизането на Рижия ме отърва от необходимостта да съчинявам някакъв отговор.

Адвокатът не беше толкова замръзнал, колкото следователя. Нямаше съмнение, че беше пристигнал в топъл автомобил, стоплен допълнително и от прекрасния дълъг кожух, който в момента висеше на пирон в ъгъла на кабинета в чудовищен дисонанс спрямо грубо измазаната стена; така сигурно би изглеждал смокинг в котелно.

— Нали не съм закъснял? — попита Рижия и се здрависа с нас еднакво небрежно.

— Андрей бърза за разходка — съобщи Хватов. — Така че подписвайте, господа, аз да ходя да си върша работата, а вие останете насаме. Имате десетина минути. Или дори, такова, петнайсет. Но ако ти е толкова зор за кислород, мога да повикам контрольора веднага…

— Двайсет минути — казах с дървен глас, ядосан на себе си.

Хватов получи пореден повод да ме смята за лъжливо леке. А толкова исках да изглеждам най-честният…

Следователят прибра инквизиционните си уреди — лаптопа, принтера, кабелите — и излезе, без да се сбогува.

Юристът моментално зае неговото място, придърпвайки крачолите на прекрасно изгладения панталон от каша. На това момче всичко му е точно, помислих със завист за кой ли път. Има си и зимни обувки, и ръкавици, и топло сако. Щом застудя, той вече е облечен според сезона и с вкус. Всичко е купено овреме и му стои като излято. При това той е начинаещ адвокат и едва ли прави и по хилядарка месечно. А аз доскоро правех по цели петдесет хилядарки, но никога не съм имал такива прекрасни зимни обувки, подковани с малки налчета, нито такива ръкавици, изключително удобни наглед, от мека светлокафява кожа. Къде бих намерил време за ходене по магазините? За какво ти е изобщо зимна дреха, при положение че живееш и работиш в града и разполагаш с кола? Първата си кола купих на двайсет години, а първите обувки — на двайсет и четири.

Веднага щом вратата се затвори, показах с жест на Рижия да приготви всичко необходимо. Бързо, но и с голяма лекота на жестовете, характерна за хора, незапознати отблизо с тежкия физически труд, адвокатът остави чантата си на бюрото, извади от нея топче хартия и два дебели флумастера. Чантата остана отворена. Веднага дръпнах към себе си половината листове. Казах с пресипнал шепот, килнал глава встрани: