Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Отказвам!

— Ясно — търпеливият рязански чичка направи примирителен жест. — Сега, значи, ще направим набързо съответния протокол и се прибираш… Как я караш иначе? Наред ли е всичко? Имаш ли проблеми в килията?

— Проблемните ги ебат — цитирах грубата, но точна затворническа поговорка. — Чувайте, Степан Михайлович! Омръзна ми вашият затвор. Губя си времето тук. Възнамерявам да изляза, спешно. Вече не ми харесва при вас. Какво трябва да направя, а? Да си призная неща, дето не ги е имало?

Хватов строго се намръщи.

— Не, Андрей. Трябва да разкажеш всичко. Да отговориш подробно на въпросите. Да помогнеш за установяване на истината по твоя случай. Да ни разясниш някои неясни, такова, моменти…

— Изключено! — отсякох. — За мен е много по-безопасно да мълча. Прекалено много са хората на свобода, на които мога да навредя, ако се разбъбря. Никакви показания. Всичко друго — на драго сърце.

— Показанията са пътят ти към къщи. Само, такова, показанията.

— Слушайте, гражданино следовател! Лежа вече пети месец! За толкова време точно преди ареста направих половин милион! — връхлетян от жестока досада, се ударих с юмрук по главата до болка, до кънтеж. — Ако бях на свобода, щях да направя още половин милион! И щях без проблем да ви дам тези пари на вас, на прокуратурата! Щях да възмездя на страната всички щети! И пак щяха да ми останат джобни! Това, което се случва, е нерационално! Аз губя тук бъдещето си, губя хляба на сина си!

— Успокой се!

— Не мога! Не става! Не съм в състояние! Вие — вие можете да сте спокоен! — обхванах лицето си с длан. — След две седмици е Нова година! Вие ще сложите у дома подарък под елхата! А аз не! Няма да сложа моя подарък! Сутринта на първи януари моят син няма да има подарък от татко си! Всички деца ще имат подаръци от бащите си и само моят син ще остане без подарък! Ще се събуди, ще бръкне под елхата, а там няма никакъв подарък! Дори и най-мъничко подаръче! Защото татко е в затвора! Знаете ли, гражданино следовател, какво е на първи януари един малък човек, едно дете да остане без подарък? Готов съм целия свят да попилея, само и само да имам възможността да оставя своя подарък под елхата! Защо ме държат тук? За какво? Кой е виновен за всичко това? Вие! Вие сте виновен!

— Не — отговори Хватов. — Не съм аз. Виновният си самият ти.

— Да — съгласих се с тежка въздишка. — Вярно е. Виновен съм преди всичко аз… Но и вие не сте прав да се преструвате, че нямате нищо общо!

— Между другото, аз днес също съм в лошо настроение — рече Хватов, присвил очи. — И на мен, такова, започва да ми омръзва твоята наглост. Стига ми бибитка, ясно ли ти е? Ако още веднъж повишиш тон, ще подам, такова, рапорт и ще бъдеш наказан…

— Виноват — разперих ръце и моментално бих отбой.

— Нали разбирате, зимна депресия, затвор, решетки, тям подобни работи… А на вас какво ви е? Пак ли главоболът?

— Пак — призна рязанският чичка.

Той измъкна голяма и чиста, прилежно сгъната на квадрат носна кърпа, свали очилата си със здрави рогови рамки и внимателно взе да чисти стъклата с равномерни движения на пръстите. Пръстите му леко трепереха.

— Все си мисля — рече той тихо, — само да разплета тая вашата афера, и край, прибирам се. У дома. В Рязан.

— Аферата — вметнах моментално със строг глас — не е моя. Аз съм невинен.

— Виновен си — благодушно каза следователят, без да ме гледа. — Ти си помогнал за, такова, легализирането на присвоените пари. Много просто. Само трябва да те разнищя докрай. Да подуша всяка хартийка от иззетите в кабинета ти. Да си бях у дома, щях да те разнищя за месец, най-много за два…

След като полира едното стъкло, Хватов го вдигна към светлината, дъхна върху него, оголил малки, пожълтели, но равни и много здрави зъби — клавиатура на уравновесен мъж, израснал и живеещ на свеж въздух, далеч от големите градове.

— А тук го тътря вече половин година — продължи той с досада. — Трудно ми е да работя в тая вашата Москва. Направо е невъзможно да се съсредоточи човек върху нещо. Аз, Андрей, на времето започнах в стопанската милиция. Десетки афери съм разнищил. Тегли ме, такова, аналитичната работа. Обичам да работя с книжа. На теб харесва ли ти как действа Свинец? Шегички, психологии разни, шум, викове… Защото той работи с хора. А аз — с веществени доказателства… — Хватов пристъпи към обработката на другото стъкло. — С хората не ме бива много — продължи той. — Аз умея да седна вечер у дома, лятно време… на верандата… да отворя прозорците… да запаля, такова, нощната лампа… да наредя отпред папките с фактурите и друга документация — и да мисля… Да съпоставям, такова, фактите… И да си записвам изводите на листче… А после да съпоставям изводите — и тъй нататък…