Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

През прозореца, откъм двора на пандиза, се чу ръмжене на автомобилен двигател, протяжно изскърцване на спирачките, а след това рязък, пронизителен рев на клаксон. Следователят трепна като ударен от ток. Стъклото се пръсна в пръстите му. Тънките извити стъкълца се посипаха с жален звън по пода. Хватов вдигна очи към мен, сведе ги, хвана с двете ръце пострадалите очила и изведнъж с рязко движение ги счупи и запрати на пода.

— Пак бибиткат! — рече гневно. — През цялото време бибиткат! Не могат без бибиткане! Бибиткат и бибиткат! Защо всички тука постоянно бибиткате! Защо е толкова шумно при вас? Защо шофьорите не си махат ръката от клаксона, сякаш проклетият клаксон е най-важната част от, такова, автомобила им? — той вдигна към порязания си показалец, погледна го с късогледите си очи и с отвращение изтри кръвта с носната кърпа. — Отговори ми, Андрей, поне ти ми отговори на толкова прост, такова, въпрос! Вие всички в тоя глупав град постоянно бързате! Препускате нанякъде и бибиткате! Защо не може да се пътува без бибиткане? За какво са ви тези бибитки, а? За какво? Отговори ми!

Сякаш го втрисаше. В погледа му се четеше мъка. Едрите селяшки пръсти — пръсти на жилав и търпелив, неразглезен от богати добиви орач, пчелар, познавач на ябълките и краставиците — въртяха омазаната с кръв носна кърпа.

Какво, земляк, зле ли ти е? На мен ми е още по-зле.

— Такива като тебе ги разнищвам за месец! — печално съобщи Хватов. — За три, такова, седмици! Но твоите приятели, същите като теб, ти се притичат на помощ! Те препускат под прозорците ми и бибиткат! Тормозят ме! Пречат ми да мисля! Бибиткат денем и нощем! Ако не бяха тия ваши бибитки, отдавна щеше да ти мине процесът, да си получиш петте години, а аз щях да се върна у дома на верандата и да забравя за тия ваши проклети столични бибитки!

Не намерих какво да отговоря.

Преди пет месеца, в миналия живот, свободният, весел новобогаташ Андрюха също бибиткаше, как бибиткаше само! Той ожесточено препускаше по задръстените улици, бързаше, нервираше се и не сваляше палец от клаксона, така че ако отпред се влачеше някой задръстеняк, яхнал седемдесет коня, Андрюха бибиткаше като луд. И задръстеняците с по сто коня си го отнасяха. И другите задръстеняци — с по сто и петдесет и двеста конски сили. Хергелето на Андрюха беше по-голямо и той сладострастно бибиткаше на жалките бавни глупаци. Андрюха беше твърдо убеден, че Москва не е никаква европейска столица, че тук си е чиста, стопроцентова Азия и нищо друго. В този град, както в монголските степи, по-печен е онзи, който има повече коне. На много загубеняци бибиткаше самодоволният Андрюха. А отзад го настигаха и му бибиткаха други доволни от себе си загубеняци, чиито хергелета надминаваха хергелето на Андрюха. Някои от тях имаха под капаците си по петстотин и повече коня. Когато Андрюха съзреше в огледалото за обратно виждане такова хергеле, той даваше път. Отдръпваше се. Минаваше в другата лента. И ако се забавеше да го направи, собственикът на задното хергеле бибиткаше…

Междувременно Хватов най-сетне измъкна от чантата си ДЕЛОТО и аз потиснах пристъпа на срам. Трябва да преследвам целите си, а не да изслушвам оплакванията на провинциалиста, сломен от енергетиката на мегаполиса. Целта ми е проста: да разчета поне две странички от сивата дебела папка. А предварително да опъна нервите на противника. Така че да притъпя вниманието му. Скандалчето заради разходката беше вдигнато тъкмо за притъпяване на вниманието. Разходката ще почака, естествено.

По време на миналия разпит бях прочел почти цял абзац. И не възнамерявах да спирам дотук.

— Синът ти, ако не се лъжа, е само на две години — учтиво рече следователят, докато разтваряше папката.

Предпазливо извих поглед, за да прочета поне нещичко. ДЕЛОТО лежеше неудобно, под ъгъл. Но нали бях тренирал всяка сутрин в продължение на два месеца.

— Да — отговорих. — През януари прави две годинки…

— Значи все още не разбира, такова, къде е татко му, нали?

Пак и пак поглеждам към страниците. Периферно. Преструвам се, че си разглеждам ноктите. Хватов се взира за справка ту в една, ту в друга страница на ДЕЛОТО и съчинява поредния протокол, трака по клавиатурата с присвити показалци. Прочитам думите „ходатайство“ „отказвам“, „определям“, а също така и формулировката „предвид тежестта на деянието“. Нищо дотук не ме интересува. Очаквам продължението.

— Казват му, че татко е в командировка…