Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Хватов явно усещаше същото, което и аз. Смръщи се недоволно, измърмори нещо за задух и бързо отвори горните прозорчета, отначало вътрешното, а след това изви ръка, промуши я между решетките и сръчно открехна външното.

Оттатък, откъм свободата, моментално ме лъхна свежото дихание на новородената зима. Почти физически долових нейната сила. Почти си припомних намокрените плетени ръкавици на шнурче през врата, кънките и стиковете, валенките и галошите, многометровите селски преспи, огненото бучене в печката и собствените ми замръзнали яркорозови китки, които трябва да стопля на течаща студена вода, непременно студена, защото ако водата е топла, връхчетата на пръстите те заболяват чак до сълзи; и шестгодишната ми сестра с пухения шал, превързан на кръстоска през тялото; и мама, която ми подава на прага метличка, за да измета снега от обувките си; и стегнатите от студа устни; и новогодишните мандарини, и мирисът на прясната хвойна от елхата; и ледените цветя по стъклата, и черните буци въглища в смачканата голяма кофа — но веднага тръснах глава, прогонвайки ненавременните картинки от детството.

Междувременно през прозореца долетяха няколко, едри снежинки. Те паднаха на широкия перваз и тутакси се превърнаха в мътни капки.

Този кабинет и неговият въздух, цялата атмосфера на голямата страшна къща ми бяха омръзнали до крайна степен. До животинско, биологично отхвърляне. Екскурзията в затвора, това гъделичкащо нервите приключение на богатия нехранимайко — се бе превърнало в пропадане до дъното на страха, самотата и отчаянието. С всеки изминал ден стените около мен заплашително се събираха, таванът падаше, горчивата баланда ми засядаше на гърлото. Не помагаха нито чифирът (сега го пиех по три пъти на ден), нито мечтите как един ден ще пипна бившия ми съдружник Михаил, който толкова хладнокръвно ме бе предал.

„А ти какво очакваше? — подхилваше се отвътре нетрезво циничният делови Андрюха. — Разчитал си, изглежда, на братската взаимопомощ? Представял си си някакви свръхусилия, предприемани с цел да върнат свободата на такова страхотно, единствено по рода си момче като теб? Не, малкият! — Андрюха апетитно отпиваше от престижната пиячка, дръпваше от ароматната цигара, понаместваше си бутонелите и искрено се изплюваше. — Ти си просто пушечното месо на бизнеса! Един от стотиците хиляди глупаци, които този жесток град ги употребява всекидневно и всекичасно! Глупаците служат за прецакване и преебаване! Винаги са ги прецаквали и преебавали. И винаги ще ги прецакват и преебават. Такъв е животът! Примири се, брато!“

„Няма да се примиря! — провикнах се разпалено, едва ли не на глас. В този момент Хватов изтегляше от чантата си разноцветни кабели, които трябваше да вдъхнат живот на компютъра. — Няма да се примиря! Никога. Още не е построен затворът за мен…“

— Защо си толкова блед? — попита угрижено следователят. — И очите ти блестят… Да не се разболяваш?

Има си хас, рекох си. След такава конска доза кофеин!

— Блед ли? — повторих. — Блед, викате… — поех дълбоко въздух. — Ще ви кажа защо съм блед! Сега е време за разходка! Трябваше да ме изведат да се разхождам, а съм на разпит! И това се случва за трети път този месец! Вече неведнъж съм ви молил да ме викате за следствените си мероприятия само след пладне! А вие пак пристигате в десет сутринта! Ако закъснея заради вас за разходка, ще се скараме!

— Прощавай, Андрей — каза миролюбиво Хватов. — Забравих.

— А би трябвало да помните! — поучих го високомерно. — Разходката е свещена! Това са скъпоценни литри кислород! Защо, вместо да гълтам свеж въздух, съм принуден да седя тук, в тоя задух и прах, и да обсъждам с вас теми, от които и на двамата вече до гуша ни е дошло?

Изпухтях възмутено. И дори запратих химикалката си на пода. Омръзнало ми беше тук. Изморил се бях да търся изход. Проклети гадове, пуснете ме. Не съм направил нищо. Аз съм добро момче. Аз съм полезен за обществото. Аз няма повече…

— И какво? — Хватов равнодушно игнорира моята психопатична тирада. — И днес ли както обикновено? Мълчим? Без, такова, показания?

— Точно така!

— Ще чакаме ли адвоката?

— В никакъв случай! — отсякох. — Започваме без него, за да не губим време! Ако се оправим за половин час, ще успея да ида на разходка… Какво имаме днес?

— Постановление за снемане на образци от почерка ти с печатни букви.

Потръпнах.

— За какво са ви притрябвали печатните ми букви?

— Не лично на мен — поправи ме Хватов, — а на следствието. Следствието си знае работата. Началството нарежда, аз се подчинявам, такова, безпрекословно. Между другото законът ти позволява да откажеш…