Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— А това много ли е, или малко? — поинтересува се Гриша, явно пълен и безнадежден профан по въпросите на физическата култура.

— Средно.

— Не съм на „ти“ със спорта — рече Гриша без сянка от самокритика — и никога не съм разбирал ползата от него. Сега правиш по сто лицеви опори. После ще правиш по двеста. А накрая?

— Ами край няма.

— Тогава, пардон, къде е смисълът?

— Смислите са два. Първо на първо, калява се характерът…

— Мон дьо, за какво да го каляваш? — учуди се Гриша.

— На твоята възраст? Характера или го имаш, или го нямаш. Той се предава по наследство. Учените са го доказали отдавна.

— Има и друга полза! — побързах да нахлузя пуловера върху димящото си тяло. — Упражнявайки се в каквото и да било, можеш да станеш лидер. Шампион. Най-добрият. Ще си преди всички. Другите ще те изучават, ще повтарят след теб. Жените ще искат да имат дете от теб. Мъжете ще търсят опита ти…

Швейцарецът сви рамене.

— Отдавна не съм живял в тази страна. Аз съм мекотел европеец. Изобщо не разбирам за какво е нужно това драпане да ставаш лидер.

Погледнах своя съсед. Да, той нямаше мускули, беше предизвикателно антиспортен, с размъкнати движения, вял, прегърбен, раменете му отпуснати, коремът увиснал. Но при все това изобщо не изглеждаше потиснат от външността си.

— Никой не драпа да става лидер — заяви надуто потният, бодър и великодушен спортист. — Те стават от само себе си. Хората представляват висшето стъпало на еволюцията. Те същевременно с това са и животни. Понякога и растения, които мирно теглят сокове от действителността. Всеки от нас не е просто юрист или мошеник, бизнесмен или прокурор, но и организирано животно. Стадно. Повтарящо след лидера неговите действия. Хората са и зверове!

Понякога са безсилни да удържат звяра в себе си. В твоята любима Холандия гражданите мирно отиват в специално отредените за целта места и там си пушат хашиша, купуват проститутки — освобождават звяра. Временно. Знаеш ли, Григорий, аз не падам по-долу от теб като хуманист и също ми се ще хората да не си прегризват гърлата в битка за парите, за жените, за хляба, за опиатите. Но за съжаление виждаме, че така е било и така ще бъде…

— Още си млад, мон ами — тъжно възрази Гриша. — Не си опитвал оня хашиш и онези холандски проститутки… Причината за нашето зверство не е в това, че всички сме зверове. Просто човек е слаб и постоянно се надценява…

— Има и трети момент — признах си аз. — Най-важният. Може и да прозвучи високопарно, обаче ненавиждам решетките. Не признавам несвободата. Не ми харесва, че някой си ме заключва само защото съм съмнителен, прекалено богат за годините си хлапак. Затова действам напук на тоя някой си и неговите хора. Съпротивлявам се. С всички сили.

— Успяваш ли? — попита Гриша Бергер.

— Не.

Никога не бях се събуждал толкова рано, колкото през онзи декември в следствения затвор за особено опасни престъпници. В шест без четвърт очите ми се отваряха от само себе си. Отначало лежах няколко минути неподвижен и мислех за нищо. Не защото не умеех да не мисля за нищо и не защото обичах да мисля именно за нищо, просто не можех да мисля за нищо определено, а да не мисля не можех. Внезапно ме обземаше тревожно предчувствие, съвсем за кратко, но много силно и ярко; след това чувах щракването на радиоточката — край. Шест часа. Ставане.

Нещо подобно бях преживял преди много години, в казармата. Зелените новобранци — на два дни служба, все още изсиращи мамините курабийки — попадаха като за начало в отделни бараки, където нарочно подготвени сержанти със слово и дело внушаваха на осемнайсетгодишните новаци „а-бе“—то на военното изкуство. Никое от тези хлапета в миналото си предказармено съществуване не бе водило такъв живот, при който трябва да ставаш в шест сутринта. Най-малкото не и всеки ден. Затова първата седмица беше наистина мъчителна. Будеха ни още по тъмно със силни и груби викове и новобранците бяха длъжни моментално да рипнат, да се върнат към реалността, да навият партенките, да скочат в клина и ботушите и да се подредят в строй. Много бързо! За четирийсет и пет секунди! Разправят, че толкова време лети от континент до континент американската ракета… След няколко дни всички свикваха. В десет вечерта — доскоро немислимо рано за осемнайсетгодишния организъм — клепачите натежаваха, мозъкът отказваше да работи. Сънят на новобранеца е дълбок. Но след точно осем часа се събуждахме на разсъмване без команда, няколко минути преди оглушителния крясък. Увити в твърдите като брезент одеяла, всички се наслаждавахме на най-последните и затова най-сладки мигове на топлина, тишина и спокойствие. Ей сега, след десет секунди, дневалният ще изреве: „Рота, стани!“ Ей сегичка. Още миг… Още мъничко от този вълшебен унес… Сега, всеки момент…