Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Такъв е животът — вчера си бил на „Чивас“, днес на чифир. Или това не е животът, ами някаква глупава буфонада, в която си едновременно и клоун, и зрител? И продавач на билети за собствения си жесток цирк.

— Но това не ме възмущава — продължих аз. — Майка и татко бяха комунисти. Не бяха фанатици. Обикновени, редови партийни членове. Ако не беше перестройката, аз също щях да съм с партийна книжка. При това не в името на кариерата, ще знаеш, а понеже смятам комунистическата идеология за прогресивна.

— Да… — умислено рече Гриша. — Сигурно прекалено дълго съм живял в Европа…

Ударих още една глътка.

— Може би. А впрочем как мислиш: Русия Европа ли е, или Азия?

Швейцарецът се разсмя безшумно.

— А ти бил ли си в Европа?

— Никога — отвърнах със съжаление.

— Ами че иди — посъветва ме Гриша. — И сам ще си отговориш на въпроса…

Аз се вкиснах.

— За целта трябва първо да изляза от затвора.

— Това е неизбежно, мон шер.

— Надявам се.

— Аз пък съм сигурен — трепна гласът на дребния човечец, — че скоро ще ме пуснат. Или ще получа присъда, но малка. Да, внесъл съм тук наркотици. Да, виновен съм. Но зная, че няма да ми друснат много…

— А защо ми разказваш за наркотиците? — попитах аз.

— Ами ако съм доносник? И те издам?

Гриша предпазливо се усмихна.

— Едва ли, майн камераде. Виж, предишният ми съсед явно беше подставено лице… Просяк… Не получаваше колети… Два пъти осъждан… А ти си със спортен екип за петстотин долара и маратонки за четиристотин… И се държиш като заможен младеж от добро семейство… Не забравяй, че съм бил адвокат, макар и доста отдавна. Виждал съм много осведомители на милицията. Всеки средно интелигентен образован човек може да разпознае осведомителя за три минути, вярвай ми! Освен това за какво да се страхувам от осведомители, при положение че са ме хванали на местопрестъплението? Всичко, което ги интересуваше, разказах доброволно. Признах си чистосърдечно… Само и само да ме оставят в „Лефортово“… а не в някоя вмирисана „Бутирка“… в ада на тъпаците…

Разговорът ни секна от само себе си. Очевидно Гриша отдавна не беше ял салам, не беше пил силен чай, не беше пушил хубави цигари. Получил в продължение на няколко часа и едното, и другото, и третото, той се пресити, почувства се напълно задоволен и задряма. Аз също си легнах. За пръв път от много дни насам минах без вечерна медитация.

„Боже мой, мислех си, въртейки се върху тънкия дюшек, какви неща стават по света! Какви авантюри и приключения! Хората прекарват диаманти през три граници под собствената си кожа! А пък аз ще усвоявам технологиите на философското смирение? Ще се грижа за кръвоснабдяването на мозъка? Не значи ли това, че вече съм се примирил? Че затворът е започнал да ме побеждава? Дали да не взема пример от дръзкия валутен спекулант Радченко? И защо не? Какво ме очаква занапред? Шест-седем години общ режим? Тоест целият остатък от младостта! Не е ли по-добре да плюя на всичко и да избягам при първа възможност?“

През нощта спах зле. А на сутринта ме очакваше неприятна изненада. След задължителното упражнение по промяна на почерка реших да проверя резултатите. И стана ясно, че седемдесет дни тренировки не са довели до нищо. След като бях изписал над сто листа с печатни букви, след като пропилях десетки часове, опитах да напиша няколко изречения по обичайния начин и моментално се убедих, че всичко е било напразно. Ръката моментално си припомни и размаха, и наклона, и амплитудата, и натиска, и всички характерни особености на писането.

Излязох за разходка смазан и потиснат.

Петнайсет крачки напред, петнайсет — назад. Дишането — две трети през носа, една трета през устата. Сто лицеви опори на бетонния под, главата вдигната високо — с добро темпо, но без бързане. После пак бягане. И втора серия опори.

Малкото човече тъпчеше на едно място в ъгъла на дворчето. Наблюдаваше действията ми с доброжелателност и учудване.

След като изпълних набелязаната програма — четирийсет минути бягане, четири серии опори, десет минути ходене на ръце — се съблякох до кръста и с наслада се разтрих със сняг.

— Не те ли е страх да се разболееш? — предпазливо попита Гриша.

— Не.

— Отдавна ли тренираш?

— Вдругиден стават шейсет дни.

— О-ла-ла! И какво? Има ли полза?

Кимнах, изпълнен с мрачно ницшеанско самодоволство, и небрежно се похвалих:

— Даже на свобода не съм правил толкова лицеви опори! Сега рекордът ми е сто и петдесет наведнъж, с опора на юмруците…