Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Изпих цяло канче, но не ми олекна. Повторих. Прилоша ми. Болката не мина.

Жълтите стени оживяха, затанцуваха. Подът се устреми надясно, таванът — наляво. Сграбчих цигарите, опитах с пушене, но димът не помогна, отровата не облекчи страданията ми.

Дребният ми съкафезник говореше нещо, поглеждаше ме съпричастно в лицето, но аз не чувах нищо. Копнеех само за едно: да заплача. Вместо това повърнах.

Първите, най-чистите и светли минути на новата хиляда деветстотин деветдесет и седма година посрещнах над зейналото гърло на кенефа и драйфах горчива жлъчка в затворническата канализация.

Рижия все пак се оказа човек на място. Същински мачо на правната наука. Почти не ме излъга. След седмица не, но след двайсетина дни той все пак се появи отново. Донесе ми писмо на три страници от жена ми. Съобщи, че е подал четири жалби по моя въпрос до четири важни инстанции, включително Върховния съд и прокуратурата.

Последва пауза от около месец. Чак в средата на февруари зърнах отново кръглото луничаво лице на моя защитник. Но дотогава всичко се беше променило. Аз бях станал друг и затворът — също. Аз губех сили, затворът укрепна. Той почти ме беше сдъвкал и изял, глътнал в утробата си. Стана ми ясно, че твърде скоро може просто да се разпадна на съставните си части и да загубя окончателно.

Бог ми е свидетел, че се сражавах с всички сили. Бях всеотдаен в битката. Бях упорит, хитър, търпелив. Приготвил се бях да посрещна всичко: унижения, побои, глад, пристъпи на отчаяние, страшни болести, мрак — само не и тази пълна тишина, не и еднообразието, не и разяждащата ме отвътре мъка по близките.

Февруари 97-а беше сив и облачен. От моята студена жълта килия изглеждаше, като че целият свят е потънал във влажен полумрак и е похлупен отгоре с ниско пепеляво-оловно небе. Вселената приличаше на лабиринт от тесни, слабо осветени килии и във всяка имаше хора; те унило дъвчат дажбата си, прелистват тъпите си вестници, пият си чифира, перат си гащите, вяло се ругаят помежду си и безрадостно чакат промени в съдбата си…

При поредното свиждане с адвоката тъкмо бях изживял поредния пристъп на затворническа мъка. Кризата продължи няколко дни. Не се решех, не се бръснех, не си миех зъбите. За какво да го правя? Имам излежани вече шест месеца, а какво ме чака занапред? Край на предварителното следствие, съд, лагер, баланда. Приятели измежду урките. Небе на квадратчета. И така години наред.

— Не изглеждаш добре — внимателно рече адвокатът, взирайки се в лицето ми.

— Нито пък ти — казах честно.

Рижия наистина изглеждаше странно и живописно. За пръв път го виждах такъв: много късо подстриган, мрачен, отслабнал, с кожено яке и дънки с дебел колан с масивна катарама. Двудневна четина с цвят на стар бакър покриваше долната част на лицето на адвоката и се катереше към слепоочията и нагоре — космите по главата и по брадичката бяха еднакви на дължина и това придаваше на външността на Максим Штейн определен брутален чар; освен това ме изуми грубата златна гривна на ръката му.

От друга страна, изразът на лицето на защитника ми явно свидетелстваше, че той се мъчи с решаването на някакъв важен проблем и се чувства донякъде сковано в тези бандитски одежди.

— Как я караш? — попитах.

— Да не съм шофьор, адвокат съм — усмихна се без настроение Рижия. — А иначе я карам някак си, по-точно бутам. Добутал съм едни дела до закриване, други до съда, по трети тепърва ще се повдигат обвинения…

— Съгласен съм — рекох делово. — Прочее, не намираш ли, че изразът „повдигам обвинение“ има ярко изразен сексуален, фройдистки подтекст?

Юристът зачегърта с нокти брадясалата си буза.

— Напоследък все по-често си го мисля — отвърна той със сериозен тон. — И дори стигнах до извод…

— Че?

— Че моята работа вече не ме блазни.

— Просто трябва да спреш да идваш в този затвор — посъветвах. — Забрави Андрей Рубанов, и толкова.

— Не е заради тебе — уморено се смръщи адвокатът. — Не си ми само ти на топло… Ходя по затвори почти всеки ден… „Бутирка“. „Матроская тишина“. „Пети изолатор“. В Капотня ходя. Дори веднъж на две седмици отскачам до Кашира… И навсякъде — гласът на юриста се изпълни с някаква нервна сила — виждам мръсни хора с безумни погледи, с раздрани анцузи, те искат да се измъкнат на свобода, бутат ми бележки, телефонни номера… Настояват да се обаждам някъде, да предавам на някого нещо, да взимам някакви пари от ревящите им жени и майки… Не е за мен тази работа. Реших да зарежа адвокатурата. Изцяло.