Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Мускулестият блондин поклати глава и също изчезна зад завесата. Останал насаме с мен, Слава Кпсс рече:

— Ами на какви кретени има… Значи идваш от „Лефортово“?

— Да.

— И за какво? По кой член?

— Мошеничество.

— И колко ти е сметката?

— В смисъл?

— За каква сума те обвиняват?

— По моята си част — рекох скромно — е милион и половина долара. А по ДЕЛОТО като цяло — десет милиона…

— Десет милиона долара — тихо повтори моят събеседник без никакви емоции, после се замисли за миг и още по-тихо, шепнешком съобщи: — Между другото, аз съм надзорникът на тая бърлога. Наглеждачът. Тоест наглеждам положението. Схващаш ли какво ще рече това?

— Да.

— Чудесно. Лежа вече пета година, от тях четири съм надзорникът на бърлогата. — Слава Кпсс изведнъж се промени. Вместо изпосталял злодей ме гледаше жизнелюбиво хлапе. — Тук при мен нещата са точни — небрежно подхвърли той. — Няма главатари и безчинства. Общият Ход е изпипан. Така че недей да се притесняваш за нищо. Засега стой тук при мен.

Не възразих.

След като се събудих, дълго лежах със затворени (по-точно стиснати) очи, нямах сили да си наложа да погледна новата действителност.

Главата ми тежеше и ми се виеше свят. Топла пот обливаше бедрата ми, корема, хълбоците; косата ми се беше сплъстила, от неудобната поза вратът ми се беше схванал и ме болеше.

Постепенно до слуха ми достигна шумът на стотината гласа. Засукани псувни, безрадостен, грачещ затворнически смях, дрънчене на метални съдове, бръмчене на машинката за татуировки, бълбукане на вряща вода, каканиженето на телевизора — не, не желаех да отварям очи, да ставам и да се внедрявам в този сложен, безумен кръговрат. Напротив, първите няколко секунди от новата ми утрин минаха в надежда, че общата килия на „Матроская тишина“ ще се окаже нощен кошмар, а истинското събуждане отново, както и вчера, ще стане в чистичкия, уютен бокс на Лефортовския изолатор…

Двуетажната стоманена конструкция с петнайсетина спални места от време на време тежко се разклащаше, очевидно не издържаше на тройното натоварване. Когато някой се метнеше на второто ниво, металните тръби и винкели заплашително се разтрисаха. Изведнъж се уплаших, че цялата тази железария ще се срути, и се изтеглих до седнало положение на моето тясно, нечисто затворническо легло.

От двуметровата височина килията изглеждаше като Ноев ковчег, като спасителна лодка, претъпкана с жертви на корабокрушение. Голи хора, наблъскани един до друг като копърки, лежаха странично на горния ред с глава към стената и крака към прохода. Между спящите се промъкваха, стъпвайки предпазливо, останалите — те искаха да се доберат до своите неща, до торбите, чувалчетата, вързопите и пакетите, провесени от стените и от тавана. Един се пресягаше за дажбата си хляб, друг търсеше парчето сапун, трети четката за зъби, пети и десети — за други необходими неща.

По-долу, на първо ниво, животът се криеше зад самоделни щори. Целият долен етаж беше разпределен на така наречените купета: тук, оградени от провесените части от чаршафи, се намираха, скрити от любопитните погледи, по-заможните, както се досетих, обитатели. Лицата им бяха също толкова бледи, колкото и на тези от горния етаж, но челюстите им постоянно мърдаха. Долните разполагаха поне с някаква храна.

Да се спи долу е по-удобно, по-престижно и има повече въздух. Разбрах го още вчера, през първия ден. Това, че ми предоставиха място на втория етаж, по никакъв начин не доказваше високия ми статус в арестантската среда. От друга страна, макар че легнах горе, бях близо до прозореца, близо до този отвора с решетки, който даряваше кислород и прохлада. По погледите на няколко от моите бледи, изпити съседи разбрах, че заеманият от мен квадратен метър е върхът на мечтите им и обект на завистта им.

Все пак процесът на слизане от втория на първия етаж ми се стори унизителен. След като се освободих от прегръдките на влажния прокъсан чаршаф, станах, ударих си главата във висящите от тавана платнени торби с имущество, пролазих към ръба на пропастта и открих, че не мога просто така да сляза или да скоча. Под мен се люшкаше плътна маса от тела.

В тясното пространство между двата спални конвейера, наредени покрай стените на килията, имаше дълга маса, сглобена ведно с дървените пейки с метален обков. Хората бяха насядали натясно — някои странично, поне на половин задник. Един с алчно мляскане дъвчеше нещо гадно, друг сърбаше прозрачен чай, трети кърпеше с ръждива игла гнусни деформирани терлици; най-малко три групи едновременно играеха със самоделни карти комар; отделна двойка с група привърженици местеше фигури по шахматна дъска.