Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Ей — повиках учтиво. — Ей, чуваш ли! Брато! Ало! Такова! Ще скоча!

Двайсетина-трийсет полудиви нездрави очи въпросително проблеснаха отдолу. Склерите на едни бяха жълти, влажни, на други — зачервени и мътни; ирисите — най-разнообразни: сини, сиви, зелени славянски, лилави и кафяви азиатски, катраненочерни кавказки.

— Чувате ли! — обадих се по-настоятелно. — Пуснете ме да сляза!

Най-сетне един се помести надясно, двама други наляво. Отвори се място с големина половин стъпало на пейката. Прицелих се и внимателно скочих.

Сред множеството насочени в мен погледи разпознах най-внимателния.

— Излюпи ли се? — попита Слава Кпсс.

— Тъй вярно. Добро утро.

— Подобно.

Младият Слава Кпсс изглеждаше като Стаханов, току-що излязъл от рудника; като летеца Чкалов, прелетял над полюса; като космонавта Гагарин, паднал от орбита. Като смъртно уморен, падащ от преумора човек. Изглеждаше така, сякаш го крепи само силата на волята и той всеки момент ще се строполи в ръцете на верни приятели и съмишленици.

— Как си — попита Слава.

— Добре съм.

— Чакаме те за обяд.

— Как така „за обяд“? — учудих се аз. — Колко е часът? Колко време съм спал?

— Нямам представа — откровено каза Слава Кпсс. — Хайде, мий се и идвай…

Отдясно и отляво на тясното лице на моя събеседник в белезникаво кафявия тютюнев дим се появиха още две физиономии — млади, сериозни, здрави и интелигентни.

— Не си търси багажа. Тук е.

По изронените плочки на пода към мен се плъзна моята чанта с габарити на купе на престижна лимузина. Дръпнах ципа и се ухилих, доловил мириса на портокали, мирис на дома ми, на семейството, аромата на онези, които не ме забравят; измъкнах нужните ми неща и се запътих за сутрешния си тоалет.

На опашката за умивалника висяха седем души. Още петима чакаха за писоара. Учтиво си запазих реда и за двете места.

Измъкнах цигарите и запалих, но веднага чух десетина тихи, изпълнени с надежда гласове:

— Черпиш ли?

Наложи се да раздам цялата кутия. Затова пък тутакси ме пуснаха без ред. Изненадах се, влязох зад завесата, набързо изпуснах в дупката насъбралата се по време на съня течност, после застанах пред умивалника, парнах си лицето със студена вода, измих си зъбите.

Интересно, сега какво ще правя? С какво ще запълня целия ден до момента, в който ще мога отново да легна, да затворя очи и да се скрия от кошмара?

На връщане от умивалника пътя ми препречи усмихнатият атлет, който вчера беше при Слава Кпсс. Китките на веселяка бяха обезобразени от синини и белези. Той се представи:

— Аз съм Джони. Свръзка.

— Ъхъ — отвърнах.

— Идвай.

Разбутал тълпата — къде безцеремонно, къде с любезни възгласи — Джони гъвкаво ме задмина, отметна завесата и с жест ме покани да го последвам. Наведох се и се вмъкнах. В бърлогата цареше ред и уют. Под самоделен телен абажур светеше крушка. На прилежно застланото легло седеше по турски Слава Кпсс.

Джони се настани до него. Кимна към мен и каза:

— Притеснява се.

— Няма страшно. Бързо ще му мине. — Бледият като подземна гъба затворник ми смигна жизнерадостно-лукаво. — Тъкмо навреме за обяда — подкани ме той.

Изведнъж носът ми долови силен аромат на пържено. Разтреперих се.

Не бях ял горещо месо, откакто влязох зад решетките. Осем месеца. От август 1996-а до април 1997-а.

— Колко време съм спал?

— Има ли значение?

— И все пак?

— Влезе вчера след обед. Събуждаш се сега, също след обеда. Стават някъде към двайсет часа.

Засрамих се.

— Четката, сапуна, самобръсначката извади в отделна торба и я закачи тук — подучи ме Джони. — Не ги дръж в голямата чанта. Няма да ти е удобно.

— И се отпусни, човече — допълни Слава Кпсс, — тук си сред свои. Хайде, вземи си от салама.

Спомних си Демби, човека от миналото си, и се засмях.

— Ето това е! — усмихна се Слава. — Живей си живота, брато! Успокой се! Вече си в затвора! В Общата Бърлога! Всичко лошо, което е можело да ти се случи, вече се е случило. Давай! С Бога напред!

Саламът с лук, изпържен в краве масло, ми се стори най-изисканото ястие от всички на света. Глътнах три парещи парчета, почти без да ги дъвча, отхапах от хляба с майонеза и усетих прилив на сили.

Обядвахме в бързо темпо, мятахме в бързите си усти, изпълнени със слюнка, горещия солен салам, дъвчехме алчно, наслаждавахме се, гълтахме, поемахме соковете на храната, изтопихме хлебеца; накрая се подсладихме със силен чай и бонбон и запалихме по цигара.

— А сега — рече малко завалено Слава — можем да си поговорим по-сериозно. Имаш ли някакви възражения?