Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

В следствения кабинет ме очакваше тъкмо моят бивш адвокат — беше седнал зад бюрото и барабанеше с пръсти по него, очевидно телепортирал се директно от моите мислени упреци.

— Здрасти — рекох много засрамен.

Външният вид на Максим Штейн ме изуми.

Седналият зад бюрото човек с медна коса направо се тресеше. Той, който неведнъж гордо ми бе заявявал, че не понася тютюна, веднага щом конвойният затвори вратата, измъкна от джоба си пакет „Житан“ и го хвърли на писалището. Последва го запалката. Адвокатът незабавно сграбчи двете неща с треперещи ръце, извади цигара, запали, изпусна пушека надолу. Зениците му бяха разширени, бузите обрасли с неподдържана, тук-таме посивяла четина. Глупавата златна гривна се поклащаше на китката му. Третото копче на сакото, най-долното, се държеше на тънък конец и всеки момент щеше да се откъсне.

— Извинявай — измърмори той — за дългото отсъствие.

— Няма страшно — простих великодушно.

— Как си? Не знаех, че са те преместили в „Матроската“… Обадих се на жена ти, тя ми каза… Направо съм шокиран…

— Какво става? — попитах, присвил очи. — Какво ти е?

— Всичко е окей — отговори юристът, смаза изпушената наполовина цигара в пепелника и с явно усилие се въздържа да не запали моментално следваща. — Всичко е прекрасно…

— Тогава черпи една цигара.

— Да, разбира се.

— А сега кажи какво се е случило. Някаква неприятност, свързана с моето ДЕЛО?

— С твоето ДЕЛО всичко е наред.

— Тогава какво има?

Максим вдиша дълбоко и издиша.

— Необходим ми е съвет.

— Готов съм.

— Андрей! — изписка адвокатът. — Те торпилират банката! Натопиха ме в афера! Моят подпис е върху всички документи! Те върнаха парите на едрите акционери, а дребните ги изпързаляха! А аз съм парафирал всички договори! Следят ме! Заплашват ме по телефона! Три пъти ме викаха на разпити! Вчера са ми оставили наркотик в касата!

— Какъв наркотик? — заинтересувах се.

— Кокаин…

— Изшмърка ли го?

— Да не си луд? Хвърлих го в кенефа.

— Ти си луд. Трябваше да го шмръкнеш.

— Смешно ти е на теб! — плесна с ръце Рижия. — А аз съм на ръба!

— Не се пали. Вземи се в ръце.

— Нали ми каза! Тогава! През февруари! Каза, че банката я бивало! И че хората били талантливи и солидни!

— Да — кимнах, палейки поредната ароматна цигара. — Може да съм казал, че хората са солидни или че са талантливи, но не съм казал, че са честни хора. Можеш ли да ми разкажеш по-подробно?

Рижия шумно преглътна.

— Тогава, през февруари — поде той, — когато ти още беше в „Лефортово“… когато дойдох при теб за последен път, малко послъгах… Вече работех при тях от месец. Зам.-шеф на юридическия отдел. Три хиляди долара месечно, представяш ли си? Плюс премии всяко тримесечие… Буквално в началото на пролетта началникът напусна, разболял се нещо, и аз се издигнах на неговото място… Пет хиляди месечно… Работа до гуша. Навалица от клиенти. Влоговете им носят петдесет процента годишно…

— Моля-моля? Петдесет?

— Петдесет процента годишно.

— Петдесет процента! — хванах се за главата като футболист, изтървал от три метра на празна врата. — Трябвало е да тичаш незабавно в прокуратурата!

Рижия подсмръкна.

— Откъде да знам? Не бях наясно! Нали затова са ме взели! Тъпак! Външен човек, който не отбира нищичко от финанси! Подписвах всеки депозитен договор! Моят подпис е вторият, първият е на председателя на управителния съвет… Оказа се, че е подставено лице. Фиктивно. Плюс това подписа му го е полагал друг… Незнайно кой. С други думи, после изчезна и първият зам.-председател. Всички началници на отдели напуснаха…

— Ясно. Плъховете са побягнали.

— И плъховете, и матросите, и капитанът! Останахме двама с втория зам.-председател…

— Ами бягай и ти!

— Късно е! — кресна юристът. — Вторият „зам“ ме изпревари. Оня ден замина уж на вилата, а вчера ми се обади от Тел Авив…

— Толкова по-добре за теб! Значи си едва ли не единственият от ръководството, който не е избягал, а си е на мястото. Това директно сочи, че си невинен.

Рижия изведнъж се наведе и се изплю направо на пода — нескопосано, по женски. Размаза плюнката с крак. Явно беше в шок.

— Какво да правя? Ще ме арестуват! Ще ме вкарат! Какво ще ме посъветваш като банкер?

Свих рамене.

— Да се успокоиш. Да пиеш един тиоридазин. Имаш ли у теб?

— Нямам!

— Лошо. Как тогава се бориш със стреса?

— Къркам.

— Много лошо! Значи ето съветите ми. Недей да къркаш. Ходи на разпитите. Видиш ли, че те следят, бягай им. Намерения кокаин донеси на мен… Шегувам се. Тук много се търсят такива отрови… Телефонните заплахи ги записвай. Не се укриваш като другите, останал си да разчистваш говната — това е точка в твоя полза. Освен това ти обективно си честен и почтен човек, който отскоро е в банката — това е втора точка за теб. Никое здравомислещо ченге няма да те опандизи.