Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Ами теб? — попита юристът. — Теб здравомислещи ли те опандизиха? Без нито една улика?

Спомних си вторачения поглед на леко сълзящите очи на генерал Зуев и кимнах отговорно:

— Да. Мен ме опандизиха рядко здравомислещи хора. Бих ги нарекъл олицетворение на здравомислието. И аз на тяхно място бих постъпил по същия начин. Освен това един от тези здравомислещи неотдавна ми доказа като две и две, че главната улика ми е изписана на челото.

Рижия недоверчиво ме изгледа между очите, но очевидно не съзря нищо и отново сграбчи житана. Ръцете му трепереха.

— И най-важното — спомних си и адвокатът трепна, изтърва цигарата и се наведе към мен, готов жадно да попие мъдростта от акулата на руския бизнес, за каквато явно ме смяташе. Стана ми истински жал за него, — най-важното! Никога не се опитвай никого да излъжеш.

Рижия не каза нищо. Вдигнах цигарата, която той изпусна на бюрото, и внимателно я наместих обратно в пакета, а пакета прибрах в джоба си.

— Ще взема и запалката.

— Да, да, естествено…

— Химикалка имаш ли?

— Да, заповядай…

— И още нещо — додадох непринудено, — дай ми назаем малко пари…

— Колко? — възкликна Рижия и трескаво извади портфейла.

— Пет стотака. Ако може, на по-дребни банкноти…

Адвокатът незабавно отброи сухото, а аз го скрих на сигурно място, известно на всекиго.

Рижия с отвращение наблюдаваше моите манипулации.

— Не се притеснявай — усмихнах му се на изпроводяк.

— Затворът не е направен за такива като теб. А за такива като мен. Той е за хора, които си мислят, че са ненаказуеми, че са най-хитри. Твоето място не е тук. Напразно се притесняваш. Напусни банката, лекувай си нервите, смени си телефона и адреса… Върни се в адвокатурата. Скоро ще започне моят процес, може точно тогава да ми помогнеш…

Човешки ръце бяха заварили метала — дебел, небрежно изпилен по краищата — за метал. След време други търпеливи човешки ръце бяха откъснали, отделили едното от другото. Бяха разгънали сгънатото, бяха откъснали завареното. Беше се образувала пролука, отвор. И сега, като гледах през него, виждах онова, което беше забранено за гледане — свободата.

Това е привилегията на моя нов и по-добър статут: да се качвам на перваза и да се наслаждавам на свободата през пролуката.

Цялата свобода ми се разкрива в тясна ивица. Отсреща на петдесетина метра е масивното сиво тяло на съседния специален корпус („спец“ на местния жаргон). Вдясно е сградата на лечебницата. Точно отдолу — покривът на някакво помощно съоръжение. А между две от сивите затворнически постройки е тя, свободата. Синьо небе, част от крайбрежна улица, затревен склон с няколко дървета. Жилищен блок. Как ли живеят хората там — с изглед към затвора?

— … Спокойно — каза ми делово Джони. — Ще ти разкажа и ще ти покажа всичко. Аз съм на Пътя от година вече.

— Не ти ли е омръзнало?

— Това не омръзва — тихо рече моят наставник и размърда впечатляващите си делтовидни мускули. — Пътят е светая светих. Той е основата на Общия Ход. Случва се, естествено — уморяваш се, скапваш се и тъй нататък. Но за мен е кеф. Най-важното е, че имаш заетост през цялото време… Опа! Чуваш ли? Цинк 17 17 На затворническия жаргон думата „цинк“ означава предупреждение, парола, условен знак. — Б.пр. отстрани. Тегли! Не така, не така! Тегли се бързо, но равномерно. Сега развържи възела, разгъни парцала. Давай тука депешите, бележките де!… Та значи тук, на Пътя, всичко ти е наред. Смяната е дванайсет часа. През цялото време си в движение. Това е най-важното. Зает си, търчиш, ангажиран си, абе на готиното място си. Никой не те закача, а пък ти можеш да строяваш почти всичките…

От човешката вълна изплува индивидуален арестант с краста на корема и подаде на Джони бележка. Затворническото писъмце, прилежно запечатано в найлон, изглеждаше по вид и размери като дъвка. Взех документа, наричан тук „ксива“, проучих адреса — „За Б. 135“, прецених, че трябва да го отпратя нагоре и тръгнах да връзвам възела, но Джони ме спря.

— Не си струва да разкарваш „коня“ за една депеша. И без това не издържа повече от три седмици. Впрочем всяка смяна започвай с проверка на „конете“ да не се скъсат. Ако „конят“ не издържа тежестта на тялото ти, хвърляй го и заплитай нов.

— А с депешата какво да правя?

— Ще изчакаме да се съберат поне три-четири и ще ги засилим наведнъж. Изключение се прави само за спешните депеши и депешите от Общ Характер.

— Ама сега какво да я правя?