Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Веселието ми обаче не продължи много време. От над петдесетте тома на ДЕЛОТО само първите няколко папки съдържаха протоколи с показания на свидетели и обвиняеми. Основния обем се състоеше от експертни заключения. Обвинението неопровержимо доказваше, че тъкмо аз, и никой друг, бях купувал фирми еднодневки, тъкмо аз бях удрял кръглите печати, тъкмо аз бях подписвал собственоръчно финансовите документи. Документите на счетоводните проверки показваха, че моите фирми дължат на бюджета астрономични суми. Други експерти нагледно разкриваха целия път на присвоените милиарди, като се започне от банковите сметки, през няколко транзитни пункта в провинцията, а след това и в столицата, и по-нататък — към банки в Естония, Кипър, Австрия, Швейцария…

Добре звучаха и свидетелските показания на чуждестранните банкери. Генерал Зуев лично бе заминал за Европа и упорито бе търсил там изчезналите пари от държава в държава. На някои места му бяха свършили работа и му бяха предоставили цялата информация. Към ДЕЛОТО бяха прошнуровани извадки, копия от платежни нареждания — прехвалената буржоазна тайна на влоговете излезе фикция. Европейските банкери не искаха да влизат в дрязги с Генералната прокуратура на могъщата ядрена Империя.

Особено се бяха престарали кипърските финансисти. Веществените доказателства, иззети в банките на Лимасол, бяха изчерпателни. Естонските труженици на калкулатора също не си бяха държали езика зад зъбите.

Само в една страна на генерал Зуев не бяха издали нито думичка, нито пък го бяха допуснали до сметките на клиентите — малката държава на гномите, на шоколадите и на сирената, за която всички са чували.

Четейки за пътищата, по които крадците на бюджетни средства бяха изкарвали парите извън страната, проследявайки заедно с експертите цялата верига, аз пак се смеех. Колкото и да е странно, номерът ми в поредицата от посредници беше девети.

Добре е да го използвам в съда, рекох си аз. Аз съм деветата дупка. Ще прозвучи чудесно. Нито съм главният организатор, нито генераторът на идеите, а само посредник. Дребен изпълнител, използван „на тъмно“. Девета глуха.

Първо е министърът, после неговият брат, следва едър бизнесмен, приближен на брата на министъра, после други, средни бизнесмени, приближени на едрия. После идва още някакъв дребен бизнесмен. Следващото звено е аптекарят. И накрая аз.

Банкерът Девета дупка.

— Ченге на решетката! — ревнах с дивашки фалцет, залепил устни до пролуката между „ресните“, за да ме чуе целият Централ, и общият корпус, и „спецът“, и „тубанарът“, и лечебницата, за да стопира цялото движение по Пътя. — Ченге на решетката!

„Конят“ е натегнат като струна, но не се къса. Това е първокласен „кон“, съвсем нов, здрав, за изплитането му отидоха четири вълнени пуловера, освен това в него са вплетени няколко дебели рибарски корди, а за да е по-здрав и по-проходим, е хубаво натрит с восък и пластилин и засега издържа. Въпреки че отвън го дърпа контрольорът, а от нашата страна яко опъват трима от свръзките, единият от които съм аз. Всички пратки, вързани на „коня“, са извън килията, виждам ги, но не мога да ги докопам.

Чувам доволните псувни на надзирателя. Преди минутка той е издебнал пратките, хвърлил е здраво въже с кука и възнамерява да присвои арестантската поща.

— Джони, Малкия, теглете, теглете! — крещя и приятелите ми се напрягат, вкопчват се, увисват на въжето.

Свил съм се на отвора на прозореца, на два и нещо метра от пода, с едната ръка се държа за решетката, а другата чак до рамото съм пъхнал в процепа между железата в опит да хвана пратките и да ги спася, а покрай тях и своето реноме. Чувам громолене. Стоманените пръти и пластини вибрират. Контрольорът е видял отдолу ръката ми и е замерил с нещо тежко, вероятно камък, но не ме улучи.

— Донесете вряла вода! — крещи Джони към килията.

Сто и трийсет бледи физиономии — с изключение на онези, на които им е ред да спят — напрегнато наблюдават развитието на събитията. Миналия път лиснахме отгоре три литра вряща вода и за близо месец излекувахме вертухаите от навика им да посягат на Пътя. Но те се връщат отново и отново. Нашата килия, сто и седемнайсета, е на втория етаж, не е високо, затова натегачите измежду надзирателите гледат на пратките, минаващи през нас, като на лесна плячка.

Дотърчаха още двама доброволци — единият беше хърбавият Федот — и ето вече осем тънки, но жилави ръце теглят с все сила „коня“, за да приберат в килията поне част от пратката. Контрольорът поддава. Все пак е сам, а ние сме петима.