Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Гепи, брато — протегнах пачката. — В смисъл, заповядайте.

Човечето с видима наслада пое никотина.

— Очевидно — изрече той, наместил се отново върху одеялото и свил колене към тесните си гърди — не сте информиран, че в този затвор има специален компютър, който… чрез специална програма… прави такъв график за разместване на контингента, че никой от онези, който е лежал с някого в една килия, по никакъв начин да не се засича впоследствие със съкилийниците на сегашните си съседи… Прекалено сложно ли го казах?

— Не.

— Тоест тази програма разпилява следствените сред останалия контингент и като сте били с някой човек, никога няма да срещнете повторно не само него, но и други, които го познават…

— Ясно — кимнах. — Стоплих. Тоест, разбирам мисълта ви. Не само те вкарват, но и те попиляват…

Григорий Йосифович от Швейцария оцени хумора, усмихна се и кимна.

Усетих облекчение, сякаш бях скочил в басейн с топла вода. Беше ми провървяло. Новият ми съсед се оказа интелигент! Сега вече аз като Фрол ще окупирам цялото свободно пространство на килията. Аз ще се разхождам с часове напред–назад. Ще се мия на чешмата, ще помпам мускули, ще чета книги, ще конспектирам учебници и изобщо ще правя каквото си поискам. Моят съжител е интелигент. Той ще ме разбере. Той ще отстъпи пред мен, ще прояви миролюбив, ще уважава моята гледна точка. Освен това габаритите му са толкова нищожни, че по принцип може изобщо да бъдат пренебрегнати.

— Простете моето любопитство, откъде ви е известно това? — попитах любезно. — За компютъра, който ни „разпилява“?

— Вижте — рече притеснен новият ми познайник, — аз иначе съм бивш адвокат по наказателни дела. Имам почти десет години практика… И едно време, много отдавна, идвах в това учреждение не като следствен, а като защитник… Разбира се, тогава тук нямаше компютри… Но принципът на разсейването вече се прилагаше…

Безумно се радвах, че имам до себе си нормален, адекватен, неразвален от затвора човек, и се наслаждавах на най-невинните и незначителни реплики, които продължавахме да разменяме, докато се настанявах на новото си място, разстилах дюшека и одеялото, подреждах книгите на рафта, сортирах си тетрадките. Озовал се в обичайната си езикова среда, осъзнах колко бях успял да подивея за някакви си деветдесет дни.

Несъмнено в първите минути на нашето съжителство Григорий Йосифович се страхуваше от мен. Бях по-висок от него, по-широк в раменете, по-спортен тип. Но щом се отказах от затворническото арго и се върнах към прекрасния руски език, езика на Пушкин и Гогол, на тримата Толстоевци, на Бунин, Набоков и Аксьонов, с който език, да си призная, съм си служил през целия си съзнателен живот, — швейцарският Гриша се отпусна, живна, започна да се усмихва, с церемониални изрази ме помоли за лъжичка нес кафе. И общуването ни се отпуши.

Григорий Йосифович Бергер нямаше нито роднини, нито приятели на цялата територия на ОНД. Не получаваше колети. В есенните студове се носеше със същите дрехи, с които е бил облечен през лятото, в момента на задържането. Караше на баланда. Пушеше само ако в килията му настаняваха съсед, както в случая мен. Подгрята от кафето с шоколадче, смазана от лека ментова цигара с двоен филтър с активен въглен, речта на швейцарския поданик се заизлива непринудено и гладко.

Следващия час прекарахме в лека, дружелюбна беседа за всичко и за нищо. Поприказвахме си за швейцарските сирена, за швейцарските часовници, за швейцарските банкери, за швейцарския шоколад. За виенската опера. За мюнхенската бира. За холандските лалета.

Едва ли някога лефортовските стени бяха чували толкова плавни и изящни диалози. Напълно забравените от мен през последните три месеца думи и изрази: „благодаря“, „моля“, „с най-голямо удоволствие“, „наздраве“, „добър апетит“, „извинете“, „прощавайте“, „ще си позволя да не се съглася“ — прелитаха от единия към другия арестант леко и спокойно.

На обяд прибавих към рибената чорба няколко парчета салам — от оня, който ми беше подарил Демби, — а също сирене и зеленчуци. Швейцарският наркокуриер окончателно се развесели. Дори бръчките на порозовялото му личице сякаш се изгладиха.

Още преди вечеря ми разказа своята история.

Гриша Бергер започнал да практикува в унилата среда на седемдесетте години, след като се изучил в Харковския университет, и почти веднага си дал ясна сметка, че с крадците на колхозни кокошки и любителите на кървави пиянски побоища няма да добие нито пари, нито слава. Не че нямало и тогава в съветската страна талантливи обирджии на апартаменти и натрупали златен резерв фалшиви милиционери, и аферисти, и мошеници на едро — всякакви имало сред клиентелата, — но всички те, за ужас на Гриша, смятали затвора за втори бащин дом. Влезли веднъж на топло, обирджиите и мошениците предварително знаели, че присъдата е тежка, но пък продължителна, и никакъв адвокат за никакви пари няма да превърне очакваните седем години в три. Затова пък обирджиите и мошениците много обичали да изпълзяват от вмирисаните си килии за свиждане, да поседнат в светъл, просторен кабинет и да си побъбрят с адвоката за туй–онуй, да пушат донесените от него цигари с филтър, да хапват шоколад или дори пилешка кълка.