Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Няма закъде да бързаш — далечните ледени планети ще почакат, скафандрите ще потърпят, метеоритните дъждове ще се излеят без теб.

Колкото по̀ наближава времето да се прибере жена ми, толкова по-тревожен ставам. Истинските наркозависими винаги са много чувствителни. Гризе ги съвестта и ги мъчи вина пред близките. Изведнъж ми хрумна оригинална идея. Пак взех пари и се втурнах почти на бегом към най-близкия денонощен супермаркет. Купих необходимите неща. Когато любимата се върна от работа, жилището бе изпълнено с остър, необичаен, леко кисел мирис.

— Здравей, скъпа — поздравих. — Имам изненада за теб.

Скъпата — в десет часа вечерта — изглеждаше уморена, но все пак най-красива на света. Обаче съпругът беше още по-изтощен. Той цял ден беше пушил трева, пил и размишлявал за вечността, беше невероятно уморен. И беше направил вечерята, както казват децата, „паднал от умора“.

— Пак си пиян — отбеляза без емоции Ирма.

— Може — провъзгласих тържествено и си придърпах панталона. — Затова пък днес имаме фондю!

— Какво?

— Фондю! Заповядайте в кухнята! Виждате ястие от швейцарската национална кухня. Световноизвестно. Класическо. От сирене.

Езикът ми изведнъж предателски се запъна. Последните думи излязоха завалени. Така напомниха за себе си моите приятели джинът и тоникът.

— От сирене ли? — попита жена ми.

— Точно така! — отвърнах гордо. — От сирене.

— Къде го научи?

— В затвора, естествено. Един швейцарец ми обясни всички тънкости. Преподаде ми теорията.

— Откъде се взе швейцарец в руски затвор?

— Ще ти разкажа някой ден. По-късно. А сега заповядай на масата.

Масата изглеждаше внушително. Романтично. Във висока ваза извисяваха снага рози. Горяха свещи. В никелирания съд бълбукаше и пускаше мехури сместа от стопените сирена. Под дъното му интимно потрепваше пламъкът на спиртника, който подгряваше ястието. Бутилка червено сухо очакваше участта си. Отстрани бях сложил специалните вилички. Знаех, че сервираната маса изглежда разкошно, и предварително се изпъчих от гордост.

— Заповядай…

— Аха — с траурен глас рече жена ми, внимателно вторачена в мен. — Фондю, а. По случай?

— Без повод — отговорих скромно.

— И какво се очаква от мен?

— Сядай. Ето тук е разтопеното сирене. В него се потапя залъче хляб. Ето така го набождаме на виличката, ето така го потапяме, хапваме го и го прокарваме с винце…

Колкото повече дрънках, толкова по-каменно ставаше лицето на жена ми. Тя не гледаше масата — гледаше мен. Пълната й долна устна се извърна гнусливо.

Все пак седна — държах й стола — и взе виличката.

— А не може ли без вино?

— Може — позволих великодушно. — Само че с вино е по-хубаво…

— Да — кимна жена ми, вторачена в моята отекла физиономия, — виждам, че с вино е по-хубаво…

— Ако обичаш, без коментари! — пак пиянски завалих думите. — С ваше позволение да продължа. Тук, в чинията, имаме подправки. Кориандър, копър, магданоз. Зелена салата. Това вече съм го добавил от себе си. Така да се каже, за подобряване букета на усещанията…

— Разбирам.

Седнах срещу нея, намалих пламъчето на спиртника.

— Какво чакаш. Не искаш ли да ядеш?

— Искам — мрачно отговори тя. — Много искам. Само че всичко това е поредната лъжа.

— Кое точно?

— Ето това — посочи свещника. — И това. И това. Лъжа, хитра и красива. Покрай твоето фондю няма да забележа, че пак си се напил като свиня, така ли мислиш?

Не отговорих нищо.

— Вече не съм глупачка. Поумнях, докато беше на топло. Когато плаках по цели дни. А сега работя на две места и следвам. Ти си пиян като свиня. И пак си пушил трева. Усещам миризмата…

Мълчах, забил поглед в масата, само от време на време я поглеждах, за да се полюбувам на красотата на нейния гняв.

— Това не може повече да продължава! Аз се омъжих за друг човек. Той не пушеше, не се наливаше с водка. Не си влачеше краката из апартамента като някой старец. Вчера беше, когато ми разправяше за кривите гръбнаци в затвора, и сега какво правиш? Ходиш като пенсионер! Зяпаш си в краката. Жалка гледка! Веднъж насмалко да ни погубиш двамата с детето — когато влезе. И ако продължаваш с твоето пиянство, ще ни погубиш пак. Извинявай, не мога да ям.

Тя отмести стола и стана — изпъната, горда, очите й хвърляха чудни светкавици; в един момент угасна и се успокои. Цветята и свещите все пак й бяха харесали, схванах аз.

— Последния път — рече жена ми — обеща, че повече няма да пиеш. Това беше вчера, нали?