Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

— Да, вчера беше.

— И онзи ден беше така, нали?

— Да…

— И преди седмица също. Всеки ден слушам клетви и после всичко си върви постарому. Значи ме смяташ за наивница. През цялото време си мислиш: абе аз тая моята наивница винаги ще я преметна… С цветенца, с красиви вечери… На ти фондюто, скъпи.

С тези думи тя внимателно повдигна дървената паница със зеленилките и ми я нахлузи на главата.

Треволяци и листа се посипаха като водопад по раменете ми. Магданозът ми увисна на ушите. Ситно нарязаният копър полепна по челото ми. Струйка студена вода ми потече по врата. Ризата ми се намокри.

— Благодаря за вечерята — тихо рече жената и ме остави сам.

Така стана, господа, че в продължение на един месец в челото на бившия банкер бе строшен мобилен телефон, а на друг бивш банкер му бе нахлузена на кратуната паница с копър. И двамата решиха, че леко са се отървали.

Вечерта още не беше свършила. Тъкмо си почистих ушите и врата от стръкчета и листа, телефонът иззвъня.

Най-малко на света исках да чувам гласа, който чух от слушалката.

— Андрей?

— Да, аз съм.

— А това съм аз.

— Здрасти.

— Какво става с парите ми?

— Нищо.

— Какво значи „нищо“? Услужих ти за три месеца, а мина почти година. Ти да не си решил да ме преметнеш?

Истинският зависим никога не крие от никого суровата истина. Въздъхнах и си признах:

— Не мога да ти върна парите. Нямам пари.

— Никакви?

— Абсолютно — потвърдих с траурен глас. — И нямам откъде да взема.

Събеседникът ми помълча.

— Ясно. Тоест, решил си да трупнеш масчица за моя сметка?

— Не — опитах да се оправдая, но той ме прекъсна. — Утре сутрин те чакам в офиса!

— Ще дойда — отвърнах и затворих.

Утре — утре, сутрин — сутрин. Като ще е в офиса, нека е в офиса. Всичко свършва рано или късно; очевидно утре ще свърши и безгрижният ми живот на зависим.

Когато влязох в килията, реших, че по волята на затворническите власти пак ще бъда сам. Помещението беше девствено чисто и изглеждаше необитаемо. Но след миг очите ми различиха едно извънредно дребно човече, което седеше със свити до брадичката остри колене в края на синьото (собственост на затвора) одеяло.

Изкънтя затворената зад гърба ми врата.

Известно време миниатюрният арестант не откъсваше поглед от моите юмруци, обезобразени от стотици всекидневни удари в каменните подове на дворовете за разходки. Долових кратка, силна вълна на уплаха, почти паника. Знаех, че юмруците ми изглеждат страшно — със засъхнала кафява кръв от драскотините по китките.

— Андрюха! — персонифицирах се решително, с дълбок глас, за да прозвучат думите ми ниско и солидно.

— Бергер, Григорий Йосифович — много любезно се представи човечето, бързо, но с достойнство се изправи и ми протегна длан, не по-широка от цигарена кутия. Гласът му, сякаш цигулков лък с колофон, беше смазан с някакъв неопределен западноевропейски акцент. — Много ми е приятно! Заповядайте, разполагайте се, както намерите за добре…

Моментално осъзнах, че човекът пред мен не е злобен или агресивен. И явно е новак в затвора. Съвместното ми съществуване обещаваше да бъде безконфликтно и взаимно комфортно.

Дрехите на новия ми съсед се състояха от фланелка и мърляви гащи, някогашен светъл летен панталон от скъп памучно-полиестерен плат, обикновено много красива дреха, когато е нова, но в случая с Григорий Йосифович представляваше занемарена донемайкъде, омазана с многобройни мазни петна, провиснала на задника дрипа.

Човечето едва надхвърляше метър и половина на бой. Личицето отекло, безцветно, цялото в ситна мрежа от бръчки, косицата рядка, наподобяваща на дължина и цвят четка за почистване на тоалетни.

— И откъде си? — попитах за старт на запознанството.

— Аз съм гражданин на Швейцария — отговори простичко Григорий Йосифович. — Тук съм от пет месеца. Арестуваха ме за контрабанда на наркотици.

— Яко — оцених аз. — Пет месеца, а? И все тука ли?

Очичките на мъничкото човече също бяха мънички.

И много умнички.

— Не — отвърна дребният контрабандист. — Смених вече три килии.

— Случайно да сте се засичали с Фрол и Демби?

— Не, за съжаление…

Помълчахме известно време.

— Доколкото разбирам, това са предишните ви съседи? — деликатно попита швейцарският гражданин.

— Ъхъ.

— Извинявайте, моля ви, но дали не бихте ме почерпили с една от вашите чудесни цигари?