Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Надрусан, бях препрочел всичките си любими книги. Фантастичната антиутопия на Стругацки ме разтърси до мозъка на костите. Реших, щом получа своя милион (всеки пуфкач е убеден, че богатството го чака зад ъгъла, че ще спечели своя милион, в най-лошия случай ще го намери на улицата), да купя правата за екранизиране на „Хищните вещи“ и да извъртя убийствен блокбъстър. И ще се прочуя. Ще съм на върха. Ще стана знаменит. Велик. Безподобен. Подчертай нужното.

Пуша марихуана, която в руския жаргон се нарича „план“. Вероятно защото пуфкач и те обожават да градят планове.

А ето го и списанийцето. Има ли нещо по-забавно от ярките картинки, рекламки на часовничета, обувчици, одеколончета? Плътните страници са сякаш нарочно създадени за прелистване с мокри ръце. Шикозният аромат на скъпоструваща полиграфия. Рубриката „ново“. Осем страници нови музикални албуми. Още пет страници компютърни игри. Следва представяне на нови книги, трийсетина реда дребен шрифт в долната част на страницата.

Гвоздеят на броя: интервю с изгряваща екранна звезда. Бледа брюнетка с остри колене на мръсница. От текста не става ясно дали амплоато й е екранна курва, или си е курва по принцип. Снимка в моден интериор: пъпчето, раменцето, устничките. Хищни пръстчета. Цицки. Кафявите им зърна стърчат през прозрачната коприна — две дула, насочени в челата на продуцентите. До нея — любимият, разкопчана ризка. Сладък момчурляк с дизайнерско кожено палтенце.

Според лъскавите списания, времето на косматите мачовци с квадратни брадясали ченета е отминало безвъзвратно. Като образец за подражание младежта получава крехък юноша с изпръхнали устни, прилепнало панталонче и ангелски къдрици. Интересно, какво ли би се случило, ако дадеш на някой такъв автомат и го пратиш да защитава родината от враговете? „Ах, моля ви се — ще каже той, — аз нямам врагове, а моята родина е целият свят!“ Тогава защити поне собствения си дом от бандити, терористи, откачалки! „Ах, моля ви се, за целта си има милиция.“

Количеството тесногръди момченца с боядисани перчеми и обеци в ушите ме учудва, струва ми се прекалено. Особено след затвора. Както е известно, там всеки намек за украсяване на мъжкото тяло се възприема съвсем еднозначно. Впрочем да са живи и здрави, аз може и да съм осъждан, но в никакъв случай не съм хомофоб.

Гланцът е красив, но е невъобразимо банален. Прелиствам го и го оставям настрани.

Аз обичам друга периодика. Старата, от моето детство. Пожълтелите броеве на „Техника — молодьожи“ от края на седемдесетте и началото на осемдесетте. Това списание ме изгради като личност. Откри за мен света и ми го обясни. Бях запазил няколко годишни течения и днес, двайсет и пет години по-късно, за мен няма нищо по-интересно от това да ги прелиствам, след като съм се напушил.

Моментално си припомням десетгодишния хлапак Андрюша, който ужасно мечтаеше да стане космонавт и да прониже пространството. Да покори някоя и друга неизвестна планета за пълен възторг на цялото прогресивно човечество.

Тези списания не забавляваха, не продаваха модни парцали. Те ме подготвяха за големите дела. Твори, измисляй, опитвай — това е оттам.

Партията и правителството внимателно следяха процеса на израстване на малкия Андрюша. И на още няколко милиона момчета в Совдепия. За тях се издаваха специални книжки и списания. Писатели, поети и художници се трудеха неуморно да създадат образите на светлото бъдеще. Андрюша знаеше твърдо какво трябва да прави. Беше научил социалната си роля наизуст. Разбираше, че му предстои да работи весело и упорито, да презира удобствата и комфорта, да не усеща глад и студ. За благото на хората.

Повече от ясно е, че Андрюша не стана железен воин зад лефортовските решетки. Той бе станал такъв още на дванайсет. Дотогава беше погълнал стотици книги и списания и във всички тях се казваше, че най-щастливите хора на земята са воините и бойците, героите. Обграждат ги с уважение, момичетата ги обичат, децата взимат пример от тях.

Ама че сте глупаци! Ама че сте пълни тъпанари! Че аз още тогава бях готов и хиляди като мен също бяха готови! Кажете ни: момчета, стягайте се, всеки да си носи чифт гащи и сапун, отлитаме за Марс, за Юпитер, за майната си гъзина и никой няма да се върне оттам — всички щяхме да тръгнем и да полетим! Но никой не ни го каза. Няма я вече партията и списанията не пишат за космоса, а за педалите. А подготвените герои отиват не на Марс, ами в следствения изолатор.