Андрей Рубанов - Да раснеш на топло

Градът на Слънцето, утопията, устременият към небесата мегаполис на бъдещето вече ме възприема като свой пълноправен жител. Само че всичко е напразно. Аз се чувствам пътник без билет. Намъкнал съм се в страната на щастието случайно, по втория начин. Не аз съм построил двайсететажните блокове, не аз съм монтирал дограмите с огледалните прозорци. Не аз съм платил за всичко това.

За да се озова тук, трябваше само да се оженя за местно момиче. За московчанка. По-нататък всичко се разви без моето участие. Един ден семейството на момичето предприе размяна. Двустайният апартамент с изглед към Кремъл по магически начин се превърна в два тристайни, но в периферията на града. По такъв начин, без да си мръдна пръста, придобих статут на истински столичен жител, моля ви се!

Аз — московчанин! Боже, това си е направо виц.

Комфортните квадратни метри не са заработени от мен, а от тъщата. Тя, а не аз, в продължение на дълги десетилетия се бе трудила по заводи и фабрики, за да получи жилище. В Совдепия тези неща се спазваха строго. Който произвеждаше честно принадена стойност — получаваше според заслугите. Ето ти, другарю, апартамент в центъра. Живей, радвай му се, благодари на партията и правителството…

С две думи, единственото, което можех да направя лично аз — бившият банкер, бившият новобогаташ, бившият работохолик, — беше да откажа подаръка от тъщата. Не се регистрирах в жилището, където се пренесоха жена ми и синът ми.

Не съм строил тази къща. Не съм спечелил за нея. Аз съм хитрецът, промъкнал се през дупката в оградата.

В книжарницата цари великолепие. Изобилие от предлагане при дефицит на търсене. Две-три пъпчиви девойки с напращели хуманитарни задници унило прелистват някой Пруст или Кортасар. Бледи юноши очакват яки приключения от романите на Зелазни или Головачов. Двама дангалаци шумолят с джобните книжки от поредицата „Обгорени от затвора“. Тези ги оглеждам внимателно. Скоро ще прочетат и мен. Само че кога?

Отивам в отдела за чуждестранна литература и намирам Буковски и Бъроус. Късмет! Да ги откриеш тези момчета в покрайнините е, меко казано, трудничко. Прибирам под мишница скромните издания на двамата гении и се залутвам из отдела за родна съвременна проза. Всъщност дамския отдел. Чувствам се като влязъл по грешка в женската тоалетна — всеки момент ще лъсне фрагмент от нечие розово тяло, ще се чуе писък и възклицание: „Ама как не ви е срам, господине!“ Тук мирише на кремове, парфюми и прочее лосиони. Не от книгите — от купувачките. Впрочем от книгите също. Рафтовете са плътно заети от опусите на скорострелни прозаички. Само кримки. Разочарован, напускам. Мятам книгите на задната седалка и потеглям нататък с Бъроус и Бук за пътници. Не е най-лошата компания.

При Бъроуз, в неговата „Дрога“, открих само едно явно съмнително място: американец да каже, че не може да се съчетава пушенето на трева и шофирането. Наистина начинаещите наркомани избягват да карат. Стори ми се, че Бъроуз, макар и спец по тежките дроги, не е проумял тревата. За напредналите карането съвместно с пушенето е едно от удоволствията. Десетки пъти съм пушил, шофирайки. Научих се да си свивам цигара, без да откъсвам ръце от волана. Карах и пафках. Важното е да не загубиш самоконтрол. Около мен на пътя има мнозина бавни, излишно предпазливи шофьори и аз пътувам като един от тях. Без да бързам.

С втория ми спътник отношенията ми са сложни. Ако се бях родил десетина години по-късно, може би щях да гледам света през очите на Буковски. Да стана зъл гений, презиращ ситите потребители. Да пронизвам сланините им с острието на остроумието. Плюещ и повръщаш парий.

Но нещата не стоят така. Моята родина е оплюта и одрайфана много преди мен. От хора, които понятие си нямат от Буковски. Аз обичам моята оплюта и одрайфана родина. И мразя, че е така оплюта и одрайфана. А когато се озова на чисто, ярко осветено място, се кефя. Не на чистотата и красотата — те не са за мен, — а само на факта, че няма храчки и повръщня. Майната им на новите руски буржоа. Нека си трупат подкожните мазнини, само да плюят и драйфат по-нарядко. И това стига. Защото аз знам: еснафът, биреният търбух, купувачът на домашното кино и неговият противник, прозаикът просяк, гладният драскач с пламтящи очи, са си нужни взаимно. Те са братя. Дори, ако щете, братоци. От масите на едните произхождат другите. Кому е по-добре? И на едните, и на другите. Тук се ражда голата истина, насладата на Бога, неговата и моя цел.